Изповядвам

* * *

Бернат отвори, като внимаваше да не вдига шум. Като крадец. Опипа стената, за да намери ключа. Завъртя го, но лампата не светна. По дяволите! Извади фенерче от чантата и се почувства като истински крадец. Таблото с бушоните, или както там се казва сега, беше в антрето. Завъртя ключа и светна лампата в антрето и още една в дъното на апартамента, може би в коридора с проза на германски и източни езици. Остана прав няколко секунди, заслушан в мълчанието на дома. Отиде в кухнята. Хладилникът, изключен, с отворена врата, без никакъв чорап вътре. Камерата, също празна. Мина покрай прозата на славянски и скандинавски езици, воден от запалената лампа. Светеше лампата при изящни изкуства и енциклопедии, ателието на Сара, което преди това беше стаята на Лола Чика. Стативът още стоеше там, сякаш Адриа не беше престанал да вярва, че един ден Сара ще се върне и отново ще се залови да рисува, цапайки леко пръстите си с въглена. И цял куп огромни папки с ескизи. В рамки, сложени като в олтар, In Arcadia Hadriani331 и Сант Пере Бургалски – един блян, двата пейзажа, които Сара беше подарила на Адриа и които, поради липса на конкретни разпоредби, Бернат реши, че трябва да се предадат на Макс Волтес-Епстейн. Остави лампата да свети. Хвърли едно око на религия и класическа епоха, върна се към романски езици и надникна при поезията, запали лампата. Всичко подредено. После влезе при теория на литературата и запали лампата – столовата си беше както винаги. Слънцето при манастира „Санта Мария де Жери“ все така грееше откъм Треспуй. Извади фотоапарат от джоба на палтото си. Трябваше да отмести два стола, за да застане пред картината на Модест Уржел. Направи две снимки със светкавица и две без. Излезе от теория на литературата и влезе в кабинета. Всичко беше така, както го бяха оставили. Седна на един стол и се замисли колко пъти беше влизал, винаги заедно с Адриа, спореха най-вече за музика и литература, но също за политика и за живота. А като млади и като деца мечтаеха за непозволени мистерии. Запали лампиона до креслото за четене. Запали и лампиона до дивана и горната лампа. Там, където дълги години стоеше автопортретът на Сара, имаше празно място, от което му се замая главата. Свали си палтото, разтърка лицето си с длани, както правеше Адриа, и каза хайде. Отиде зад бюрото и се наведе. Опита шест, едно, пет, четири, две, осем. Не се отвори. Опита седем, две, осем, нула, шест, пет и сейфът тихо се отвори. Вътре – нищо. Не, някакви пликове. Извади ги и ги остави на бюрото, за да ги прегледа по-удобно. Отвори един. Прегледа листовете един по един: списък на лица. Имаше го и него: Бернат Пленса, Сара Волтес-Епстейн, Аз, Лола Чика, леля Лео... хората... не, действащите лица с дата на раждане, а в някои случаи и на смърт. Още книжа: нещо като схема, задраскана, сякаш я е отхвърлил. Още един списък, с други действащи лица. И толкоз. Ако това беше всичко, Адриа беше писал хаотично, скачайки от едно на друго, воден от паметта, която му беше останала. Отново сложи всичко в плика и го прибра в чантата си. Наведе глава и направи усилие да не се разплаче. Вдиша бавно няколко пъти, докато се успокои. Отвори другия плик. Няколко снимки: една на Сара, както се снима пред огледалото. Колко е хубава! Дори сега не искаше да признае, че винаги е бил малко влюбен в нея. На другата снимка беше Адриа, както работи на същото място, където сега той седи. Приятелю мой, Адриа. Още няколко снимки: един лист, на който имаше ескизи на личицето на много малко дете. И няколко снимки на Виал, отпред и отзад. Прибра снимките в плика и сложи всичко в чантата си, този път с израз на огорчение при мисълта за изгубения Виал. Погледна в сейфа. Нищо повече, затвори го, но не завъртя диска. Отново се отби в история и география. На нощното шкафче Карсън и Черния орел стояха предано на пост за никого. Взе ги заедно с конете им и ги сложи в чантата. Върна се в кабинета и седна на креслото, където обикновено Адриа сядаше да чете. Цял час остана загледан в нищото, като си спомняше с носталгия всичко и позволяваше на сълзите да се спускат от време на време по бузите му.