Хюрем. Московската наложница

Всъщност самият той се боеше. Този мрачен мъж и цялата тази тайнственост го смущаваха доста. Моментът, който чакаше от години и който не напускаше фантазиите му, най-сетне настъпи. Въпреки това някакво необяснимо напрежение не му даваше покой. Трябваше да е от зловещите сенки, които падаха по тъмните опушени стени от мъжделеещата светлина.

Изведнъж гигантът се закова на място. Фредерик замалко щеше да се блъсне в него. Мъжът бавно открехна една врата, опитвайки се да приглуши скърцането. Въпреки това звукът от несмазаните панти прозвуча като гръмотевица за Фредерик. Мина пред отстъпващия встрани великан и се вмъкна в тъмната стая.

— Александра?

Раздиращото скърцане от вратата, която се затваряше зад него, погълна думите му. С крайчеца на окото си Фредерик забеляза, че черният гигант седна пред вратата. Значи мъжът щеше да чака там. Пазач в мрака, по-черен от самата тъмнина.

Направи още една крачка.

— Александра?… Хубавата ми Александра?

— Фредерик — чу се шепот.

Господи, това беше онзи глас! Сега, когато очите му свикнаха с тъмнината, той можеше да различи силуета. Двете сенки се спуснаха една към друга. Когато Хюрем се отдалечи от единствената горяща свещ пред прозореца, светлината огря всичко, сякаш се бе освободила от плен. Този неочакван блясък заслепи привикналия с мрака Фредерик. Възможно ли беше пламъкът на една свещ да е толкова силен? Това можеше да бъде само светлина, която излъчваше Александра.

Прегърнаха се, без да говорят. Всъщност имаше ли какво да се каже? Устните им се сляха, изпълнени с копнежа на годините. Хюрем отново вкуси онова сладко, топло докосване от миналото. Още веднъж и още веднъж.

Пиеха един от друг, сякаш бяха премалели от жажда. Жажда, която ги гореше от години. Изпепеляваща, родила се през безбройните самотни вечери, изпълнени с фантазии.

Младежът стисна здраво Хюрем в прегръдките си. Дланите му шареха по гърба, талията и бедрата на момичето. А пръстите на Хюрем подеха пътешествие сред непокорните му коси, които отново падаха по челото му също както в деня, когато го видя за първи път.

Когато останаха без дъх, устните им се разделиха. Младежът хвана лицето на момичето и го обърна към светлината. Тъкмо когато щеше радостно да възкликне: „Моята Александра!“, момичето запуши устата му с ръка.

Отново ли трябваше да мълчи? Тъкмо сега му идеше да крещи от щастие. Прегърнаха се отново. Да, Александра бе права. Не му беше времето за приказки. И бездруго щяха да имат много възможности за това. Фредерик нямаше да си тръгне от хана без нея. Нямаше да я остави отново. Докато благодареше на всички светци, които знаеше, той си помисли: „Значи Господ затова ме доведе тук“.