Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Има предостатъчно време, докато се приберем – прошепна тя на гувернантката си. – Разкажи ми хубавичко, до най-малката подробност, какво беше това! Ако премълчиш или запазиш в тайна нещо, ще те накажа.

Есма пристъпи крачка напред, за да се приближи до господарката си, и вдигна очи към нея. Михримах видя как мрачното й лице се проясни. В очите й заискри радост. Сръднята беше приключила.

– Както заповядате! – с леко притеснение отвърна Есма. – Али попитал в корабостроителницата за Исмаил, а лодкарят му отговорил „Исмаил Епилептика ли?“ „Не! – възразил Али. И настоял: – Аз търся Исмаил от Алаийе!“

Исмаил Епилептика! Само при споменаването на тази дума Михримах отново усети болка, отново сърцето й прокърви.

– Човекът, с когото говорил Али, му казал: „Той е, същият!“ – продължи гувернантката. – „Неверникът подложил Исмаил на такива изтезания, че докарал на якия като планина герой епилепсията“. Ето така отвърнал човекът.

Есма погледна крадешком към Михримах да разбере как й въздейства. Обаче видя една абсолютно безизразна физиономия.

– Като изпаднел в криза, започвал да се мята по земята насам-натам. Нахвърлял се на всекиго.

Започнаха да се спускат по ръбестите камъни на стръмната пътеки покрай крепостната стена между двореца и морето. Слънцето вече обагряше в пурпурно рехавите като фин тюл бели облаци. Предстоеше им още доста път. Като слезеха на равното, щяха да се промъкнат в градината на двореца през скритата от прорасналите до кръста храсталаци дупка в основите на зида. Там щеше да ги чака Кара Хюсрев. Щяха да се преоблекат в донесените от него дворцови кафтани, после им оставаше само да се приберат в харема.

От страх господарката й да не се препъне в камънаците и да падне, Есма я държеше здраво под ръка. Такова нещо изобщо не се допускаше в дворцовите порядки, но нали тук не бяха в харема! А и самата Михримах с нищо не показа, че е недоволна от това докосване.

– Есма! – замислено промълви тя. – Тогава, дали не... – Така и не довърши. – Аз... като отидох до шадравана... Дали онова... нещо...?

Есма я разбра, кимна с глава.

– Може би... – тихо продължи тя мисълта на Михримах: – Може би епилепсията го е хванала, горкия...

Съжали, че каза „горкия“ за човека, в когото принцесата беше влюбена, но нямаше връщане назад. Вече се беше изпуснала. Михримах обаче все едно не го чу. Тя преживяваше отново и отново онзи миг, до последната секунда. В мозъка й се стрелкаше и нещо съвсем по-друго...

– Имаш право... Положително, така е... Той не е искал да го видя в това състояние... Уплашил се е да не ме нарани... Да. Без съмнение,

Това е било!

Вървяха известно време потънали в мълчание. За пръв път Михримах вдигна глава и погледна ширналото се пред тях море. Пурпурните слънчеви лъчи разпалваха същински пожар сред морската вода. Вечерта разстилаше своя теменужен здрач даже и по скалистия бряг отсреща. Вече наближаваха тайния проход. Есма се огледа наоколо. Никой не трябваше да види, че се шмугват сред храстите. Обърна се назад. Така и не забеляза тъмния силует, който бързо залепи гръб до зида.