Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Погледът ми срещна този на Вигвам, при което направих рязко движение с брадичката в смисъл: „Да чуем какво мислиш ти по въпроса.“ Вигвам кимна самоуверено и продължи:
— Виж какво, Дани, истината е, че вече не зная докога ще мога да пробутвам нови сделки. От СЕК яко бавят топката и всяко одобрение отнема най-малко шест месеца. Ако отсега започнем работа по нова фирма, в края на годината вече ще съм на пазара — и ще уреждам сделки за всички ни.
Дани му отговори по съвсем неочакван за Вигвам начин:
— Виж какво ще ти кажа, Вигвам. Шибаните ти доводи са толкова прозрачни, че направо ми се повдига. Имаме още куп време, докато се наложи да прибегнем до хлебарките, така че махни шибания си мокет и почакай малко.
— Знаеш ли пък аз какво ще ти кажа, Дани? Иди да си го начукаш! — избухна Вигвам и прокара пръсти през косата си, да й придаде по-естествен вид. — През цялото време си толкова нагърмян, че вече не знаеш и в каква посока се движиш. Нямам намерение да хабя живота си, докато те гледам как ти текат лигите в офиса, като на някакъв шибан имбецил.
Гробаря моментално се възползва от създалата се възможност да забие томахавка в гърба на Вигвам:
— Това изобщо не е вярно. Дани никога не се лигави в офиса. Може понякога да замазва приказките си, но дори и в такива моменти напълно се владее. — Тук Гробаря спря, за да открие в коя точно точка да инжектира първата доза балсамиращо вещество. — А и ти най-малко имаш право да говориш, след като цял ден тичаш по оная миризлива путка Дона с вонящите подмишници.
Много готин си беше Гробаря — истински стожер на фирмата: прекалено тъп, че да се грижи за себе си, хабеше повечето си умствена енергия да съчинява пъклени слухове за ония, които искаше да погребе. Но в конкретния случай мотивите му бяха повече от прозрачни: срещу него бяха заведени поне сто оплаквания от клиенти и ако закриеха „Стратън“, никога повече нямаше да го регистрират като брокер.
— Добре, стига сме се замеряли с лайна — рекох и поклатих невярващо глава: нещата в „Стратън“ тотално се бяха изплъзнали от контрол. — Трябва да вървя в болницата. Тук съм, само защото желая най-доброто на всеки един от вас. Лично на мен не ми пука дали отсега нататък ще получа и един цент повече от „Стратън“, или не. Имам обаче други интереси — егоистични интереси, признавам си — и те са свързани с всичките заведени искания за арбитраж. По много от тях ответникът съм аз, макар вече да не съм част от фирмата. — Погледнах Дани право в очите. — И ти си на моето положение, Дан, а моето предчувствие е, че и при двайсет години безоблачни небеса арбитражните дела няма да спрат.
— С арбитражите можем да се справим чрез продажбата на активи — намеси се Гризача. Така ще структурираме нещата, че „Стратън“ да продаде брокерите си на новите фирми, срещу което те ще се ангажират да платят всяко арбитражно дело, възникнало през следващите три години. След това исковете губят давност и вие, момчета, оставате на чисто.
Погледнах Готвача, който кимна в знак на съгласие. Интересно, рекох си. Никога не бях обръщал особено внимание на мъдростта на Гризача. По същество той се явяваше юридическото съответствие на Готвача, но за разлика от Готвача, който си беше преливащ от каризма пич, Гризача бе напълно лишен от подобна надареност. Никога не бях си мислил, че е глупав, но щом го погледнех, веднага си го представях как гризе парче швейцарско сиренце. Това ни най-малко не пречеше последната му идея да е великолепна. Исковете на клиентите, превишили вече седемдесет милиона долара, сериозно ме притесняваха. Плащаше ги „Стратън“, но ако го закриеха, можеше да се получи много шибан кошмар.
Точно тогава Дани каза:
— Джордан, мога ли да поговоря насаме с теб до бара?
Кимнах и се отправихме към бара, където Дани мигновено напълни до ръба две чаши с уиски „Дюър“. Вдигна едната и рече:
— Да пием за двайсетте години безоблачни небеса, приятелю! — Задържа чашата, очаквайки и аз да се присъединя към тоста му.
Погледнах часовника си. Беше станало десет и половина.
— Стига, Дани! Точно сега не бива да пия. Тръгнал съм за болницата да прибера Падин и Картър.
Дани тъжно поклати глава:
— Не е на хубаво да отказваш тост толкова рано сутрин. Би ли поел подобен риск?
— Да — озъбих му се. — Поемам го.
— Как кажеш — сви рамене Дани и гаврътна чашата — горе-долу пет шота уиски. — Бр-р-р! — каза, тръсна няколко пъти глава, бръкна в джоба си и извади четири куалуда. — Няма ли поне да споделиш куалудите ми, преди да ми кажеш да закрия фирмата?