Ангелите не оцеляват на леда

— Ей! — извика тя подир побягналите Саньок и Петручо. — Предупреждавам: няма да ви нося чая горе. И кафето. Днес сте на пълно самообслужване!

— Аха — долетя отговорът.

Дзюба разстроено се взираше в отворения лаптоп.

— Анастасия Павловна, нищо не мога да направя с вашата машинка. Необходими са програми като на племенника ви.

— В кабинета на брат ми има мощен комп, иди там и работи — предложи тя. — Разбира се, ако Алексей Михайлович няма нищо против.

— Да, ама Алексей Михайлович има нещо против — намеси се Чистяков. — Пуснал съм там една програма да работи. Вярно, имам лаптоп, но в него програмният пълнеж е същият като в този. Не става за хакерстване.

— Значи ще чакаме — сви рамене Настя. — Момчетата ще свършат работата. Рома, ти се прибирай вкъщи, ако искаш.

— Ама какво говорите, Анастасия Павловна! — възмути се Дзюба. — Ще изчакам. Дайте аз още малко да поровя, може да намеря нещо интересно.

— Добре, рови, рови — одобрително отговори Настя.

Тя разтреби кухнята и излезе на терасата с чашка кафе. Седна до масата, с наслада запали цигара, отпи от кафето — най-вкусното, най-сладкото. Обичаше тези вечерни часове, когато падаше мрак и звуците на цивилизования живот стихваха, а оставаха само онези, които принадлежаха на природата: шумолене на листа, гласове на птици, тихо бръмчене на невидими насекоми.

Вълшебството бе нарушено от звук на спряла пред портите кола. Оградата около къщата и двора на Александър Каменски беше плътна и не беше ясно чия е спрялата кола. След няколко секунди зазвъня мобилният телефон на Настя.

— Анастасия Павловна, още ли не спите? — чу се гласът на Антон Сташис.

— Къде ти ще спя — позасмя се тя. — Тук се работи на пълни обороти.

— И Ромка ли е у вас?

— Че как! Първи труженик!

— Може ли да вляза? Не е късно, нали?

— Ама ти ли стоиш пред портите? — сети се тя.

— Аха, аз съм.

Тя извади от джоба си дистанционното, натисна копчето, което отваряше външните порти.

— Влизай.

Антон бавно вкара колата в двора, паркира я грижливо, слезе и се качи на терасата.

— Извинете, че дойдох. Но си помислих, че… С една дума, имам нова информация и трябва да я обсъдим заедно. Защото сте права, не може да се протака повече, утре трябва да вървим с всичко при Баглаев.

— Искаш ли кафе? — предложи Настя.

— После, ако може. Първо да си кажа. С една дума, трябва да изключим от списъка Ефимова. Имам поне двама заподозрени и нито един от тях не е Власов. Явно не Власов я е убил.

— Ами това е просто прекрасно! — зарадва се Настя. — Цялата ни схема се беше разкривила заради ножа, с който е била убита Ефимова. А така оставаме само с огнестрелни. Казвай. А после и аз ще ти кажа нещо, и то е интересно.

Тя внимателно изслуша разказа му за семейство Маклигини, за загиналото в пожара момиче от малък провинциален град и за изчезналия японски кухненски нож.

— Мда… — проточи, — лошо се получава. С парите, нали?

— Ето виждате ли! — разпалено подзе Антон. — Моя грешка. Трябваше веднага да се сетя. Но едва тази сутрин проумях. Вие веднага уловихте нишката. Разбира се, обърка ме фактът, че пожарът се е случил преди две години, а Ефимова беше убита чак през март тази година. Бях сигурен, че едното не е свързано с другото, прекалено много време бе минало. Но постоянно нещо ме глождеше отвътре. Нещо, свързано с парите и преместването. Все не можех да се съсредоточа и да го премисля докрай. А днес ме осени.