Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, когато ми каза за мечовете — продължи дрезгаво Елиас. — Не съм глупак, за да се уплаша от някакви кухненски клюки, но този меч на баща ми — направо ме изпепели! Сякаш беше прокълнат. И тогава ми дадоха… другия. — Макар че Печал беше до бедрото му, кралят не го погледна, а вдигна умопомрачен поглед към тавана. Това ме… промени. Приратес твърди, че е за добро. Каза, че няма да получа обещаното, ако не спазя сделката. Но сега е в мен както собствената ми кръв това омагьосано творение. Пее ми през всичките нощни часове. Дори през деня е като приклекнал до мен демон. Проклето оръжие!

Саймън очакваше кралят да каже още нещо, но Елиас изпадна в поредното си задъхано безмълвие, все така отметнал глава. След дълго време, когато му се стори, че кралят най-после е заспал или е забравил напълно какво е казал, Саймън събра смелост да се обади.

— А-а мечът на вашия б-б-баща? Къде е?

Елиас сведе очи.

— В гроба му. — Той остана известно време загледан в Саймън, след което мускулите на челюстите му се стегнаха и зъбите му се оголиха в безжалостна усмивка. — А ти защо се интересуваш, шпионино? Защо Приратес иска да узнае за този меч? Чувал съм да се споменава нощно време. Много неща съм чул. — Той протегна ръка и пръстите му стегнаха лицето на Саймън като стоманени окови. Елиас се закашля дрезгаво и пое въздух с хриптене, но не отпусна хватката си. — Твоят господар щеше да се гордее с теб, ако се беше измъкнал, за да му кажеш. Мечът — за това ли става дума? Мечът? Това част от неговия план ли е? Да използва меча на баща ми срещу мен? — Лицето на краля беше плувнало в пот. Очите му бяха съвършено черни дупки върху лицето му от трептящ мрак. — Какво е намислил твоят господар? — Той отново се опита мъчително да си поеме дъх. — К-к-кажи ми!

— Не знам нищо! — изкрещя Саймън. — Кълна се!

Елиас се затресе от раздираща кашлица. Отпусна се в стола и пусна лицето на пленника си. Саймън усети кожата си като изгоряла там, където го бяха стискали ледените пръсти. Кралят се закашля отново и стисна още по-силно китката му, поемаше си въздух на пресекулки.

— По дяволите — задъхваше се Елиас. — Върви да намериш виночерпеца ми.

Саймън се вцепени като уплашена мишка.

— Не чуваш ли? — Кралят пусна китката му и размаха гневно ръка. — Намери монаха. Кажи му да ми донесе чашата. — Той отново се опита да си поеме дъх. — Намери виночерпеца ми.

Саймън се плъзна назад по каменния под, извън обсега на краля. Елиас отново потъна в сянката, но хладното му присъствие беше неумолимо. Там, където го бе стискал, китката му пулсираше, но болката беше незначителна в сравнение с невероятната възможност да избяга. Докато се изправяше, се блъсна в купчина книги, които се стовариха на пода, и изтръпна от ужас, но Елиас изобщо не помръдна.