Съдбовният кораб [bg]

— Тинтаглия, Тинтаглия, що засенчваш ведно луна и слънце. Тинтаглия, по-синя от дъговата арка, искряща от сребро по-ярко. Тинтаглия бързокрила, остронокта, що вдъхваш в недостойните смъртта. Тинтаглия, Тинтаглия.

Очите ѝ се завихриха в наслада. Колко време беше минало от последната изпята драконова възхвала? Тя погледна към момчето и видя, че беше запленено от нея. Очите му искряха с отразената ѝ красота. Драцената си спомни, че беше докосвала този човек и преди. Той беше с Рейн, когато го беше спасила. Тогава това разгадаваше мистерията. Понякога се случваше смъртен да бъде запленен от драконовия допир. Младите бяха особено податливи на подобно свързване. Погледна привързано към малкото създание. Пеперуда, обречена от краткостта на дните си и все пак стояща тук, пред нея, безстрашна в преклонението си.

Тинтаглия разпери широко крилете си в знак на одобрение. Това беше най-голямата чест, която дракон можеше да окаже на смъртен, макар че детинската му песен почти не я заслужаваше — колкото и сладостни да бяха думите му, той трудно можеше да мине за умел менестрел. Крилете ѝ затрептяха и синьото и сребърното в тях заблещука на леки вълнички под светлината на зимното слънце. Това го запрати в смаяно мълчание.

Тя с веселие осъзна присъствието на другите човеци. Те стояха на разстояние и надничаха иззад дървета и над стени. Стискаха оръжията си и трепереха от страх пред нея. Тя изви дългия си врат сякаш да се почисти, за да могат да видят добре оформените ѝ мускули. Извади ноктите си, които оставиха следи по павиращите камъни на улицата. Небрежно наклони глава и погледна надолу към дребния си почитател. Нарочно завъртя очи, за да привлече душата му в тях, докато не почувства колко болезнено запрепуска сърцето в гърдите му. Тя го освободи и той жадно започна да гълта дъх след дъх, макар някак да успя да се задържи на крака. Наистина беше достоен да пее възхвала за дракон, нищо че беше малък.