Зовът на барабана [bg]

Когато приключих с обясненията за професиите от двайсети век, се обърнахме един към друг, краката ни бяха удобно преплетени и аз се възхищавах от начина, по който зърното му се втвърди под палеца ми.

— Така и не разбрах дали наистина искаше да учи история, или го направи предимно, за да зарадва Франк. Тя много го обичаше. И той много се гордееше с нея. — Замълчах замислено, ръката му ме галеше по гърба.

— Тя започна да ходи на лекции по история в университета, когато беше още в гимназията… казах ли ти каква е училищната система? И после, когато Франк умря… мисля, че просто продължи с историята, защото си мислеше, че той това би искал.

— От преданост.

— Да. — Прокарах ръка през косата му, усетих солидния заоблен череп и скалпа му под пръстите си. — Не знам откъде е наследила това.

Той изсумтя рязко и ме придърпа към себе си.

— Наистина ли? — Без да изчака отговор, продължи: — Щом учи история… мислиш ли, че ще ни открие? Нещо написано за нас, искам да кажа.

Честно казано, тази мисъл не ми беше хрумвала и за миг притихнах неподвижна. После се протегнах леко, сложих глава на рамото му и се засмях тихо, но не особено радостно.

— Не мисля. Не и ако не направим нещо знаменателно. — Посочих към стената на хижата и безкрайната пустош навън. — Няма голяма вероятност да го направим тук. А и тя ще трябва да го търси изрично.

— Дали ще го направи?

Помълчах малко, вдишвах мускусната му миризма.

— Надявам се, че не — казах тихо накрая. — Тя трябва да живее своя живот, а не да губи време да гледа назад.

Той не отговори на това, но хвана ръката ми и я пъхна между нас, като въздъхна, когато го хванах.

— Ти си много интелигентна жена, сасенак, но може би малко непрозорлива. Може пък да е само от скромност.

— И защо говориш така? — попитах, леко засегната.

— Ами нали каза, че момичето е предано. Обичала е баща си толкова много, че е оформила живота си така, както той би искал, дори след смъртта му. Мислиш ли, че теб е обичала по-малко?

Обърнах глава и оставих косата да се спусне над лицето ми.

— Не — казах накрая с приглушен от възглавницата глас.

— Ами тогава. — Той ме хвана за хълбока, обърна ме и се качи бавно върху мен. Не говорихме повече, докато стапящите се граници на телата ни не изчезнаха.

Беше бавно, сънливо и спокойно, аз притежавах неговото тяло, както той притежаваше моето, затова, когато свих крак около крака му, усещах едновременно гладко стъпало и космат прасец, усещах мазолеста длан и нежна кожа, нож и ножница в едно, ритъмът на движението ни беше ритъм на едно сърце.

Огънят пращеше тихо, хвърляше червени и жълти отблясъци по дървените стени на нашето уютно убежище и ние лежахме тихо, без да разплитаме крайници. На самия ръб на съня усетих топлия дъх на Джейми по шията ми.

— Тя ще ни потърси — каза той уверено.