Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Много си добра с мен, жено — отвърна й той сухо. В Ебу Дар нямаше гилдия на ханджиите, но всеки хан в града се държеше от жена; според ебударците лош късмет чакаше всеки хан, ако го държи мъж, както и всяка лодка, притежавана от жена. В гилдията на рибарите жени нямаше.
Мат измъкна хартийката. Беше снежнобяла, скъпа и твърда. Няколкото реда на нея бяха изписани с големи печатни букви, каквито би използвало някое хлапе като Олвер. Или някой възрастен, който не иска да разпознаят почерка му.
„ЕЛЕЙН И НИНИВ ПРЕКАЛЯВАТ В УСЪРДИЕТО СИ. НАПОМНИ ИМ, ЧЕ ВСЕ ОЩЕ СА ЗАСТРАШЕНИ ОТ КУЛАТА. ПРЕДУПРЕДИ ГИ ДА ВНИМАВАТ, ИНАК ТЕПЪРВА ЩЕ КОЛЕНИЧАТ ПРЕД ЕЛАЙДА ЗА ПРОШКА.“
И толкова, без подпис и печат. Все още застрашени? И кой му беше пъхнал тази бележчица? Явно някой, който е сметнал, че не може просто да му я връчи. Кой бе имал такава възможност, откакто си беше облякъл палтото тази заран? Тогава нея със сигурност я нямаше. Някой, който е бил близо до него. Някой или някоя… Той се усети, че несъзнателно си тананика „Погледа ми тя зашемети и ума ми замъгли“. Тук мелодията имаше други думи; наричаха я „Ха напред, ха назад, а сега се завърти“. Само Теслин или Джолайн ставаха, а това беше невъзможно.
— Лоша новина ли, милорд? — попита госпожа Анан.
Мат пъхна бележката в джоба си.
— Дали някой мъж някога изобщо ще разбере жените? Нямам предвид само Айез Седай. Всички жени.
Джасфер изрева, а когато жена му го изгледа многозначително, само се разсмя още по-силно. Погледът, с който тя удостои Мат, можеше да засрами всяка Айез Седай със строгостта си.
— На мъжете щеше да им е лесно, милорд, стига само да гледаха и да слушаха. Трудното се пада на жените. Ние трябва да се мъчим да разберем мъжете. — Джасфер се хвана за рамката на вратата и по мургавото му лице рукнаха сълзи. Тя го изгледа накриво, а после спокойно пристъпи към него… и така здраво го сръга с юмрук под ребрата, че коленете му се огънаха. Смехът му премина в неудържимо хъхрене. — В Ебу Дар има една поговорка, милорд — каза тя на Мат през рамо. — Мъжът е като заплетен трънак в тъмното и дори той не знае как да излезе от него.
Мат изсумтя. Много му помогна с поговорката си, няма що. Какво пък, Теслин или Джолайн, или някоя друга… трябваше да е някоя друга, стига само да можеше да се досети коя — Бялата кула все пак беше много далече. Докато Джайчим Карридин беше под носа му. Трябваше някак да се погрижи да измъкне тия жени от Ебу Дар. Само дето не можеше да измисли как. Искаше му се проклетите зарове да спрат да подскачат и да се свърши.
Покоите, които Джолайн делеше с Теслин, бяха просторни. Включваха две спални за тях, още две за слугините им и една друга, която щеше да свърши добра работа за Блерик и Фен, стига Теслин да беше понесла Стражниците да останат при нея. Тя обаче виждаше у всеки мъж потенциален побеснял вълк, и наумеше ли си нещо, нямаше начин да я разубедиш. Непреклонна като Елайда, тя беше в състояние да стъпче всичко, което се изпречи на пътя й. Иначе във всяко отношение двете бяха равни, но малцина успяваха да се наложат над Теслин, без да имат сигурно предимство. Когато Джолайн влезе, Теслин беше застанала до писалището в дневната и перото й скърцаше ужасно. Винаги беше особено пестелива с мастилото.
Без думичка да й каже, Джолайн мина покрай нея и излезе на терасата — дълга клетка от ковано и боядисана в бяло желязо. Плетеницата беше толкова плътна, че на мъжете, работещи в градината три етажа по-долу, щеше да им е много трудно да забележат, че на терасата има някой. По това време на годината цветята би трябвало да са разцъфтели пищно с цветове, които да засенчат и вътрешността на палата, но сега в градината не цъфтеше нищо. Градинарите крачеха по чакълените пътечки с ведра с вода, но почти всеки лист бе прежълтял или изсъхнал до кафяво. Дори подложена на изтезания нямаше да го признае, но тази жега я плашеше. Тъмния докосваше света и единствената им надежда сега беше в ръцете на едно момченце, което всеки миг можеше да полудее.
— Хляб и вода ли? — изведнъж проговори Теслин. — И да пращаме това хлапе Каутон в Кулата? Ако ще има някакви промени в плановете ни, бъди така добра да ме уведомяваш преди да го казваш на други.
— Мерилил трябваше да се постави на място. Тя четеше лекции, когато бях новачка. — Също и Теслин, строга учителка, която държеше класовете си в желязна хватка. Дори начинът, по който й говореше, беше намек, отчетливо предупреждение да не тръгва срещу нея, равни или не. Мерилил обаче стоеше много по-ниско. — Имаше навик да ни изправя пред класа и да рови и рови за отговора, който очаква, докато ние стояхме и плачехме от безсилие. Тя се преструваше, че ни съчувства, а може би беше искрена, но колкото повече ни потупваше утешително и ни казваше да не плачем, толкова по-лошо ставаше. — Тя млъкна рязко. Не се беше канила да казва всичко това. Теслин беше виновна — винаги я гледаше така, сякаш се канеше да я нахока за някое петънце по роклята й. Но трябваше да я разбере Мерилил и нея беше учила.