Третата ръка на Бога

— Хайде, учи ме. Седем часа в компанията на Ледената кралица, а сега и лекция.

Грийн отново се усмихна.

— Ти ме харесваш, Джон. — Тя продължаваше да наблюдава далечната входна врата. — Аз съм ти като трън в задника, твърде млада, за да ме имаш, и твърде равна, за да ми заповядваш. Но съм добра в работата си и ти ме харесваш.

Де Вицио не отговори, макар да издаде звук, като че току-що е стъпил в конски фъшкии.

— И аз също те харесвам — продължи Грийн. — Ти просто още си ми ядосан, защото те победих на тренировката по ръкопашен бой.

— О, за бога! Та това е стара история. Ти си ме победила?

— Ами да. Да не кажеш сега, че си ми отстъпил?

— Тогава бях махмурлия, проклето да е.

— Няма значение — сви рамене Грийн. — Просто не ти допада на самочувствието.

— Хммм. — Де Вицио се бореше с ръкава на пухенката, за да намери часовника си. — Проклетите психоаналитици от ФБР — мърмореше той, докато се взираше в светещия циферблат. — Колко ли ни остава от тази тъпа досада?

Грийн го изгледа, а после веднага отново се извърна към обекта. Джак Бюканън беше разказал на групите колко е важно да хванат поне една човешка връзка от мрежата на Мартина Клумп. Отвличането на торпедото вече не беше гореща новина и бяха потвърдили, че тя се е измъкнала от страната с него. Но също така имаше подозрения, че поне двама от членовете на групата й са останали на американска земя, а майка й живееше в старческия дом, намиращ се на няколко метра оттук. Засадата и нападението, извършени от терористите, бяха прикрити, нито една медия не беше разбрала за това, а Джил знаеше, че ако те с Джон имат късмет, похвалите ще бъдат изречени тихо в кабинета на директора. И въпреки това щеше да е голяма похвала… „Колко ли още?“

— Докато хванем копелдаците — внезапно изръмжа Грийн.

Де Вицио бавно се извърна към нея. Грийн никога не говореше така, но сега отвърна на учудения му поглед с лека усмивка и свиване на рамене.

— Ето сега вече започвам да те харесвам — каза й той.

Леко почукване по прозорчето на Де Вицио накара и двамата да посегнат към пистолетите. Но не ги извадиха, възпрени от онази част от разума, където се вземат фаталните решения. Приятел или враг? Невинен или убиец на полицаи?

Мъжът отвън нямаше заплашителен вид. Беше прясно избръснат, носеше черна униформена шапка и подскачаше от крак на крак. Още преди да разтвори леко военното си яке и да покаже значката, закачена върху пуловера, Де Вицио реши: „Някой от нашите.“

Детективът свали наполовина прозореца си и изрече иронично:

— Ако търсиш топла храна, нямаш късмет, приятел… Но можем да ти предложим ледено кафе.

Мъжът се наведе усмихнат.

— Не се бойте, смяната ви дойде.

Грийн се наведе към прозорчето и погледна.

— Познавам ли те? — попита тя, за да не позволи на Де Вицио да зададе обичайния си въпрос „Кой, мамицата му, си ти?“

— Джим Спренгел. — Мъжът показа личната си карта над стъклото. — Не сме от антитерористите. Ние сме от улица И. — Административната сграда на ФБР заема цял квартал във Вашингтон, намиращ се между улица „И“ и „Пенсилвания“, но много малко от агентите всъщност работят в сградата на Едгар Дж. Хувър. „Улица И“ беше само код за идентификация.