Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— И така? — разтри очите си с ръка Бени. — Какво е заключението ти, Очко?
Очко се поизправи на стола си.
— Заложничката ще е под земята, когато вие нападнете — убедено изрече той. — Клумп трябва да я изведе на повърхността заради нещо. — Той се извърна към Баум. — Аз мисля, шефе, че трябва да намериш начин да я накараш да го направи. Да я накараш да поиска да го направи.
Шаул Нимроди бавно дръпна един стол и седна до Бени. Той сякаш вече не се притесняваше, че някой може да ги подслуша. Нямаше никаква идея и се молеше умът на Баум да е още достатъчно остър. Толкова остър, както беше някога в Бейрут, в Суец, в забранения град Петра, когато бяха млади и глупави, а рефлексите им — бързи като атака на кобра.
— Има ли начин, приятелю? — прошепна Нимроди.
Бени се облегна и затвори очи, скръстил ръце върху гърдите си. Не обръщаше внимание на болезненото туптене в слепоочията си, прогони образа на Мая, плачеща върху пресен гроб в Йерусалим. Мартина трябваше да изведе Рут на повърхността. Тя трябваше да иска да го направи и действията й не биваше да бъдат спонтанни. Подобен акт може да се извърши само в отговор на договореност. Договорка. Сделка.
— Може да има начин — прошепна той.
Чувстваше насочените към него мисли, чуваше размърдването на телата на мъжете, които се приведоха към него. Той отвори очи. Видя доброволците си втренчени в него с жаждата на деца, които отчаяно искат да се харесат на своя родител. Бени сложи длани върху ръба на масата.
— Бог знае, че обичам дъщеря си — каза той. — И Бог е пожелал Мартина Урсула Клумп да обича своята майка.
18.
Ню Йорк
По залез кабината на черния джип „Чероки“ беше изстинала като ескимоски гроб в тундрата на Аляска.
Двигателят не беше работил от часове, вентилаторът на отоплението замръзнал като голяма снежинка, а киселината на акумулатора трябва да се беше сгъстила като сладолед. Успокояващото шумолене на радиото в джипа беше строго забранен лукс, така че белите кълбета издишан въздух се издигаха към тавана и висяха там в тишината, нарушавана само от редките изпуквания откъм скрития предавател. Макар още да нямаше седем часа вечерта, зимният мрак се беше сгъстил като в полунощ, а потъмнелите лица на двамата членове на съвместната група за борба с тероризма гледаха замислено над смръзналите се като черупки на раци в хладилник тела. Специалният агент на ФБР Джил Грийн се облегна върху наклонената силно назад пътническа седалка на джипа. Беше избрала тази позиция, защото иначе високото й метър и осемдесет тяло щеше да се вижда доста ясно. Русата й коса беше прибрана под скиорска шапка с наушници, която тя наричаше „моят радиатор“, а високата яка на пуловера й беше вдигната до устата. С удоволствие би си обула и дълги долни гащи, но ако й се наложеше да тича, щеше да се чувства като във водолазен костюм. Отгоре беше облечена в тъмнокафява скиорска грейка, а чантичката от изкуствена кожа на кръста й съдържаше личната й карта и автоматичния пистолет „Смит и Уесън“. Мислеше си, че никога не е изпитвала такъв студ, каращ тялото й направо да изтръпне. Искаше й се да викне и да разтрие замръзналото си тяло с облечените в ръкавици ръце. Но единственото движение, което направи, бе да свие пръстите си в сините зимни маратонки, защото не желаеше да покаже и следа от неудобствата си пред своя партньор.
Детективът от Управлението на полицията в Ню Йорк Джон де Вицио, мъж на средна възраст, не беше толкова горделив. Той седеше свит на шофьорското място, облечен в зелена пухенка върху дебел, груб пуловер. Отдолу беше облякъл кевларения си гащеризон (който носеше вече само през зимата) и тъмносиньо памучно поло. Вместо панталон и той беше обул скиорска полугрейка и увил краката си във вълнено одеяло. Знаеше, че на Грийн не й харесва одеялото, защото би затруднило бързината на действията и че би се отнесла подигравателно към подгряваните му от батерии чорапи, ако беше разбрала за това. Но всъщност изобщо не му пукаше какво си мисли тя. Беше на половината на неговата възраст, а той имаше двадесет години повече стаж от нея и беше чакал навън хиляди пъти повече от нейните няколко нещастни „наблюдения“ — както надутите й приятелчета от Федералното наричаха този вид мъчение. Той запляска по бедрата си, замята се наляво-надясно като уловена риба и погледна към нея. А тя си седеше на мястото като някакъв проклет сфинкс.
— Кажи ми, че не го усещаш, Грийн — изстена Де Вицио. — Кажи ми.
— Усещам го, Джон.
— Да бе — изсумтя детективът. — Усещаш.
— Студено е.