Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Тя приближи лицето си до неговото, за да може да сподели недоволството си, без да вика:
— И каква по-точно е ролята на Нангтонг?
— Ан, аз не съм Създателят. Нито пък съм разговарял с него относно избора му в създаването на живота и магията. Но го уважавам достатъчно, за да допусна, че вероятно е имал причина, пък и не ми е работа да определям, че е допуснал грешка. Това би била чиста арогантност. В Средната земя даваме право на всички създания да съществуват. Ако това е опасно, просто се пазим от тях. Вие, с вашите догматични учения върху Създателя, би трябвало да се научите да приемате подобна гледна точка.
Макар Ан все още да шепнеше, думите й бяха изпълнени с напрежение:
— Нашето задължение е да обучаваме подобни същества да зачитат другите създания на Създателя.
— Кажи го на вълка или на мечката.
Тя изръмжа неопределено.
— Чародейките и магьосниците би трябвало да се от насят с уважение към магията, да я закрилят, както родител закриля децата си — каза Зед. — Не ни е дадено да решаваме кой е достатъчно добър, за да има право да съществува. В този дух са разбиранията на Джаганг за магията. Той ни мисли за опасни и затова трябва да бъдем унищожени — за доброто на всички. Ти май заставаш на страната на императора.
— Ако те ужили оса, ти няма ли да замахнеш към нея?
— Не съм казвала, че не бива да се защитаваме.
— Тогава защо не се защитавахте и не унищожихте такива заплахи?
— Във войната с бащата на Мрачния Рал, Панис, твоите собствени хора те нарекоха вятърът на смъртта. Значи си знаел как да елиминираш заплаха.
— Направих каквото трябваше, за да защитя невинни хора, които щяха да паднат под ножа. Които загинаха. Ако трябва, съм готов да сторя същото и срещу Джаганг. Нангтонг не желаят унищожение. Не се стремят да управляват другите чрез убийства, мъчения и робство. Те ще приложат вярванията си към нас единствено ако сме достатъчно невнимателни, за да пристъпим границите на земите им.
— Те са опасни. Не биваше да оставяш заплахата да продължава.
Той й се закани с пръст.
— А ти защо не уби Натан, за да унищожиш заплахата, която той представлява?
— Нима можеш да приравняваш Натан с някакви диваци, които са готови да убиват заради остарелите си вярвания? Освен това мога да те уверя, че когато най-после намеря Натан, ще го вкарам в правия път!
— Добре. Но междувременно май не сме избрали най-подходящия момент за теологични спорове. — Зед приглади косата си с ръце. — Освен ако не възнамеряваш да предадеш на Нангтонг твоите вярвания и да ни измъкнеш от опасните им ловни полета.
Ан въздъхна.
— Надявам се си измислил един-два варианта за действие. Поне намеренията ти бяха благородни.
Тя му махна да продължат. Зед заслиза по тесния виещ се улей, като гледаше да не стъпва много-много във водата.
Клисурата водеше на югозапад. Това означаваше, че ще напуснат владенията на Нангтонг. Освен това Зед се надяваше по този начин да останат скрити. Нангтонг имаха стрели и копия.
Щом луната се показа през облаците, Зед спря Ан с ръка и се наведе, за да огледа по-добре пейзажа, използвайки временната светлина. Не се виждаше друго освен дву-триметровите склонове на клисурата, а зад тях — почти напълно голите хълмове. В далечината се мерваха още възвишения.
Поточето в долината тръгваше към горичка. Зед се обърна, за да каже на Ан, че може би най-доброто им прикритие щяха да са храсталаците и горичката. Нанггонг може би нямаше да смеят да се приближат на подобно място, страхувайки се от капани.
Луната все още светеше. Зед забеляза зад тях ясните им следи. Беше забравил, че няма как да ги скрие. Посочи й ги. Тя направи знак да се махнат от калната клисура.
В тишината се врязаха далечни пронизителни крясъци.
— Конете — прошепна той.
Крясъците изведнъж стихнаха. Бяха им прерязали гърлата.
— По дяволите! Конете бяха добри. Имаш ли с какво да се защитаваш?
Ан завъртя китка и в ръката й блесна дакра.
— Имам това. Магията му няма да действа, но поне като нож ще мога да го използвам. А ти?
Зед се усмихна фаталистично.
— Медения си език.
— Може би ще трябва да се разделим, преди оръжието ти да ни е докарало неприятности.
Зед сви рамене.
— Щом искаш да се биеш сама, нямам нищо против. Чака ни важна работа. Може би не е лоша идея да се раз делим, за да има поне един от нас шанса да успее.