Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
На фона на отдалечаващите се вражески огньове тя различи силуетите на преследващите я конници. Летяха с пълна сила. Гладните им погледи без съмнение не изпускаха нито за миг светещата мишена, в каквато се бе превърнал конят й.
— Колко още? — провикна се яздещата до нея Кара.
— Трябва да е … — Думите увиснаха във въздуха, когато изведнъж видя пред себе си онова, което търсеха. — Кара, сега!
Калан вдигна крака само миг преди Кара да стовари своя кон върху нейния. Двете мощни животни се сблъскаха жестоко. Калан обви с ръка раменете на Кара. Кара я стисна за кръста и я издърпа от седлото. Калан удари коня си още веднъж с плоската страна на меча. Животното изпръхтя в ужас и продължи отчаяния си бяг напред в черната нощ.
Калан успя да преметне единия си крак през задницата на другия кон, прибра меча си в ножницата и стисна здраво Кара за кръста, щом тя започна да завива остро наляво, пришпорвайки коня с пълна сила, за да избегне точно навреме опасността.
За секунда Калан мерна размазания образ на отразени в ледените води на река Дрън звезди. Изпита внезапна болка за изненадания, объркан и ужасен кон, който в същия миг се срина от ръба на стръмния бряг. Животното пожертва живота си, за да бъде последвано от още много жертви. Вероятно така и не бе разбрало какво точно става.
Не разбраха какво става и кавалеристите от Ордена, очакващи плътно греещите знаци върху коня, открояващи в тъмнината. Това бе нейната Средна земя. Калан познаваше всичко в нея. Те бяха нашественици и се оказаха в небрано лозе. Дори в последния миг да осъзнаеха всъщност става, при скоростта, с която се носеха, бе напълно невъзможно да променят по някакъв начин съдбата си. Калан се надяваше, че все пак са осъзнали ситуацията но преди да потънат в ледените черни води или Дробовете им да експлодират от жажда за въздух, безмилостната река повлече телата им в смъртоносната си прегръдка. Надяваше се всеки един от тези мъже да бъде застигнат от ужасна кончина в дълбините на тези коварни течения.
Калан отклони мислите си от битката. Войниците от Д’Харанската империя можеха да се оттеглят за сън с мисълта за победата си над врага и със сладкия вкус на отмъщението в уста. Въпреки това Калан установи, че мисълта за победата не утолява особено яростта й.
След известно време конят на Кара забави темпото до лек тръс, докато накрая мина в ходом. След цялата тази лудница от хора, шума и бъркотията в лагера на Императорския орден внезапната тишина им се стори потискаща. Калан се чувстваше като нищожно петънце в една безкрайна пустош.
Вкочанена и изтощена, Калан придърпа наметалото около раменете си. Краката й трепереха от неистовото напрежение, което най—сетне се бе стопило. Чувстваше се абсолютно изпразнена. Главата й се отпусна на гърба на Кара. На врата си усещаше тежестта на меча на Ричард.
— Е — обади се Кара през рамо, след като бяха яздили мълчаливо през черните поля, — ако продължаваме така всяка нощ в продължение на година—две, от тях няма да остане и следа.
За първи път от цяла вечност насам Калан едва не избухна в смях. Едва.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Докато Калан и Кара се приберат в лагера от ранени, спящи и изтощени до смърт Д’Харански войници, бяха останали едва няколко часа до зазоряване. Калан си бе мислила, че може да се наложи да останат да спят някъде в полето и да изчакат зората, за да намерят пътя обратно, но бяха извадили късмет — пелената от облаци се бе разкъсала на места и звездите бяха успели да осветят достатъчно, че да им покажат пътя. На фона на трептящи—небесни светила бяха успели да различат силуетите на нивите в далечината. Следвайки този указател, можеха проникнат дълбоко в пустошта, заобикаляйки Императорския орден, за да могат по—късно да се насочат обратно на север към Д’Харанските части.
В лагера ги очакваха. Посрещна ги шпалир от войници, надаващи радостни възгласи. Калан изпита някакво притъпено чувство на гордост, идващо от факта, че бе успяла да даде на тези момчета онова, от което най—много се нуждаеха в момента — вкус към отмъщението. Седнала зад Кара, тя вдигна ръка за поздрав и се усмихна.
Застанал край мястото, където бяха вързани конете, генерал Мейферт бе чул радостните възгласи и ги очакваше с нетърпение. Завтече се да ги посрещне. Край портата на временната конюшня един войник пое юздите на коня и Кара и Калан скочиха на земята. Калан присви очи, изненадана от внезапна болка в мускулите, възпалени от неколкодневната здрава езда, последвана от нощна битка. Дясното й рамо пулсираше от напрежението на нанасяните с меча удари. Каза си, че ръката никога не я бе боляла така след фалшивите им битки с Ричард. Заради насъбралите се наоколо хора тя се поизправи и продължи нататък бодра стъпка, сякаш се завръщаше от тридневна почивка.