Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Безразборното клане в лагера на придружаващите Ордена занаятчии и търговци внасяше смут в редиците на врага и хвърляше в ужас хора, които се смятаха за неуязвими от жестокостта, на която самите те бяха способни. Сега, вместо да са в ролята на събиращите мършата лешояди, се бяха оказали безпомощни жертви. Животът в лагера на Императорския орден никога повече нямаше да бъде същият — Калан щеше да се погрижи за това. Тези войници никога повече нямаше да вкусят удобствата, предоставяни им от тези хора, които вече щяха да знаят, че са изложени на не по—малка опасност от офицерите и войниците. Щяха да знаят цената на участието си във всичко това. А тя бе безжалостна смърт — времето за разплата бе дошло.
Докато си проправяше път с меча пред търтилата да бяга сган, Калан не изпускаше от очи голяма група коне на Ордена, вързани недалеч, които войниците започваха да оседлават. Премазваше с коня си хора и палатки и се приближаваше натам, докато бе сигурна, че се намира достатъчно близо до вражеската кавалерия.
Изправи се на стремената, размаха меча си високо във въздуха. Мъжете спряха, за да я погледнат.
— Аз съм Майката Изповедник! Заради извършеното вас престъпление, изразяващо се в нападение над Средна земя, осъждам всички ви на смърт! Всички, до последния човек!
Стотината нейни войници посрещнаха изявлението й с радостни възгласа. Гласовете им се сляха в тържествен напев:
— Смърт на Ордена! Смърт на Ордена! Смърт на Ордена!
Калан и хората й обикаляха в кръг, който постепенно разширяваха, покосявайки всичко живо по пътя си, пронизвайки всеки, изправил се насреща им, опожарявайки каквото могат. Този отряд Д’Харански войници бяха най—добрите в работата си и каквото правеха, правеха го с блестящ резултат. Попаднеха ли на каруца с гориво, отваряха варелите и хвърляха вътре горящи цепеници, които забождаха с копията си от огньовете. Нощта изгря в ден. Калан вече се виждаше ясно, понесена сред паплачта, огласяваща целия лагер с виковете на смъртта.
Калан видя как кавалерията на Ордена се събира, как войниците подготвят копията си и изваждат мечовете. Вдигна коня си на задните крака и мечът й проряза студения въздух.
— Глупаци такива! Нима наистина си мислите, че ще ме стигнете или победите! Всички ще измрете като идиоти, каквито сте, от ръката на Майката Изповедник!
Щом конят й стъпи на земята, го пришпори здраво.
Жребецът препусна в див бяг, плътно от дясната му страна на Кара, зад тях галопираха стотината Д’Харански войни, а по петите им се събираше все по—многобройна вражеска кавалерия.
Тъй като бяха в периферията на лагера, скоро щяха да затвори на открито. Въпреки галопа Калан не пропускаше една възможност да използва меча си срещу всеки, препречил се на пътя й. В тъмното не можеше да различи дали жертвите й са мъже или жени, но и без това беше все едно. Искаше да ги изтреби до крак. Всеки път, когато мечът й потъваше в плът, разсичаше мускул или чупещ кост, тя изпитваше сладостно облекчение.
Препускащи с всички сили, те най—сетне прелетяха край последния лагерен огън и потънаха в черната бездна на нощта. Калан се прилепи към мускулестия врат на коня си, докато продължаваха да препускат на запад, като се надяваше пътят да не е осеян с дупки. Попаднеха ли в дупка, най—вероятно щеше да се свърши не само с коня й но и с нея самата.
Познаваше добре терена, хълмистата местност, отсрещния стръмен бряг. Знаеше точно къде се намира дори в тъмното и знаеше къде отива. Разчиташе врагът да не се ориентира толкова добре като нея. В дезориентиращия черен мрак преследвачите им щяха да се съсредоточат върху тлеещите отпечатъци по тялото на коня й, мислейки си, че някой от техните магьосници е успял да се приближи достатъчно близо до нея, та да бележи коня й. Сигурно вече ликуваха, предвкусвайки удоволствието от предстоящото й залавяне.
Калан използва плоската страната меча си, за да плесне коня си по хълбоците и да го пришпори напред, разярявайки го допълнително. Бяха се отдалечили от въодушевлението на битката и бяха потънали в самотната пустош на полето. Конете се страхуваха от нападения на хищници, особено в тъмното. Калан за пореден път пришпори своя жребец, повтаряйки му да си мисли, че по петите го гони гладен хищник.
Хората й я следваха плътно, но както ги бе инструктирала, се бяха подредили от двете й страни, за да има добра видимост към Калан и светещия й кон. Когато тя прецени, че са стигнали достатъчно близо, даде сигнал с уста. С периферията на очите си видя как хората й се оттеглят встрани и потъват в нощта. Нямаше да ги види повече, докато не се завърне в Д’Харанския лагер.