Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Никога няма да се качиш на гърба ми и туйто!
— Ти ли предвождаш дивите коне?
— Не — отвърна Брадуордън, изненадан от неочаквания въпрос. — Друг се грижи за т’ва.
Изведнъж по устните му се разля странна усмивка, сякаш току-що бе открил отдавна търсен отговор.
— Точно така! — рече той най-сетне. — Ако победиш (с други думи, ако някоя мълния порази стрелата ми, докат’ лети към мишената, защото друг начин да ме надвиеш няма), ще те заведа при онзи, който предвожда дивите коне. Ще те заведа, ама оттам — нататък се оправяй, както знаеш.
Елбраян добре разбираше, че Брадуордън се опитва да го направи на глупак и че наградата, която му обещава, според него е по-скоро наказание. Младият мъж усети как космите по врата му настръхват, обзе го безпокойство. Кое ли бе това създание, което будеше такова уважение дори у дръзкия Брадуордън? Ала наред с тревогата, го глождеше и силно любопитство и затова прие облога на кентавъра без много колебания.
Тетивата на Ястребокрилия пропя и стрелата му се заби право в средата на далечната мишена.
Брадуордън изсумтя одобрително и също улучи центъра.
— Три — заяви Елбраян и стреля три пъти подред, всеки път — безпогрешно.
Брадуордън вдигна тежкия си лък и с лекота стори същото.
— Пет, шест, седем! — извика пазителят и отново стреля три пъти.
Първата стрела се заби в четвъртата мишена, следващата — в петата, разцепвайки на две елбраяновата стрела, останала от предишния изстрел, последната — право в средата на шестата мишена.
Кентавърът въздъхна — май най-после си бе намерил майстора и то в лицето на един човек. Четвъртата и петата мишена уцели с лекота, ала последната му стрела се удари в горния ръб на шестата мишена и се изгуби между дърветата в другия край на поляната.
Елбраян се усмихна победоносно и тържествуващо сви юмрук, а когато срещна погледа на Брадуордън, за първи път откри там истинско уважение.
— Бива си го тоз’ лък, приятелю — призна кентавърът. — Истински драконоубиец. А по-сигурна ръка от твоята не съм виждал.
— Направи ми го най-изкусният майстор — отвърна Елбраян. — Освен това имах най-добрите учители. Туел’алфарите нямат равни на себе си в стрелбата с лък.
— Ами да — изсумтя Брадуордън, — ’щото кльощавите създания не смеят да се приближат до врага на по-малко от един изстрел разстояние. Да вървим тогаз’, имам да ти показвам нещо чудесно. Ама първо да си съберем стрелите.
Когато бяха готови, кентавърът поведе младия мъж навътре в гората. Минаха покрай боровете и еленовия мъх, прекосиха една дълбока долина и излязоха от другата й страна. Времето минаваше, а те вървяха ли, вървяха и единственият звук, който нарушаваше мълчанието, бяха веселите звуци на гайдата. Най-сетне, когато слънцето вече бе започнало да преваля, достигнаха усамотена борова горичка, засадена под формата на диамант. Издигаше се на върха на един хълм, заобиколен от всички страни от тучни морави, осеяни с ярки диви цветя. Елбраян не можеше да повярва, че никога досега не бе идвал тук. Нима бе възможно инстинктите му на пазител да не го отведат до едно място толкова съвършено и в такава абсолютна хармония с духа на гората? Тук във всяко цвете, във всеки храст, във всяко дърво и камък, в потока, който ромолеше весело, имаше нещо възвишено, нещо свещено, подхождащо много повече на Андур’Блау Иннинес, а не на покварения свят на човеците.
Тук във въздуха се носеше магия и Елбраян я долавяше така ясно, както я бе усещал и в долината на елфите. Почтително, почти като в транс, той премина външния кръг от високи борове и заедно с Брадуордън навлязоха в сърцето на горичката, където чисти, очевидно поддържани пътеки, кръстосваха гъстата растителност. Вървеше бавно, без да говори, сякаш се боеше да не наруши покоя, който цареше наоколо, така дълбок, че не се долавяше дори най-слаб повей на вятъра.
Пътеката зави и се сля с друга, само за да се разклони в три посоки малко след това. Горичката не беше особено голяма — надали беше по-широка от двестатина метра, на дължина трябва да бе наполовина, ала Елбраян беше сигурен, че ако някой изправи лъкатушещите пътеки и ги наложи една до друга, те непременно ще покрият поне няколко мили. Неведнъж се обръщаше към Брадуордън с надеждата той да му каже накъде да поеме, ала кентавърът мълчеше и го следваше.
Най-сетне достигнаха тъмно, сенчесто място, където пътечката се разклоняваше, заобикаляйки голяма купчина камъни, покрита със ситни, ала гъсти, жълти цветя. Елбраян забеляза, че двете разклонения се сливат от другата й страна и пое надясно. Тъкмо се канеше да продължи напред, оставил скалата зад гърба си, когато плътният глас на кентавъра наруши тишината: