Пътят на кралете (том II)

— Какво правите тук? — попита Каладин.

— Седя. От време на време свиря.

— Имам предвид, защо сте тук?

— Защо съм тук? — попита човекът, свали флейтата, облегна се и се отпусна.

— Защо всички ние сме тук? Това е твърде дълбок въпрос като за първа среща, млади мостови войнико. Обикновено предпочитам запознанствата пред богословието. Обяда също, стига да може да бъде набавен. Може би — една хубава дрямка. Всъщност всичко, само не и богословие. Но най-вече запознанства.

— Чудесно — отвърна Каладин. — Вие сте…

— Седнал. От време на време играя… с умовете на мостовите.

Каладин се изчерви и отново се обърна, за да си ходи. Нека глупавият светлоок приказва и върши каквото си ще. Каладин имаше трудни решения за обмисляне.

— Е, тръгвай си — продължи светлоокият откъм гърба му. — Радвам се, че си тръгваш. Не бих желал да си твърде близо до мен. Доста съм привързан към своята Светлина на Бурята.

Каладин се вцепени. После се обърна.

— Какво?

— Сферите ми — отвърна странният мъж и вдигна в ръка напълно зареден изумруден броам. — Всеки знае, че мостовите са крадци или поне просяци.

Разбира се. Говорил е за сферите. Не е знаел за… недъга на Каладин. Или? Очите на мъжа блеснаха, сякаш бе произнесъл великолепна шега.

— Не се обиждай, че те наричам крадец — вдигна той пръст. Каладин се смръщи. Къде бе изчезнала сферата? Държеше я в същата ръка. — Беше комплимент.

— Комплимент? Да наречеш някого крадец?

— Разбира се. Самият аз съм крадец.

— Така ли? Какво крадеш?

— Гордост — отвърна мъжът и се наклони напред. — И понякога скука, ако мога да взема гордостта за себе си. Аз съм Шутът на краля. Или бях такъв доскоро. Смятам, че скоро ще загубя титлата.

— Какво на краля?

— Шут. Работата ми бе да съм остроумен.

— Казването на объркващи неща не е като да си остроумен.

— А — очите на мъжа проблеснаха. — Ето, че си по-мъдър от повечето ми познати напоследък. Какво тогава е да си остроумен?

— Да казваш умни неща.

— А какво е да си умен?

— Аз… — Защо ли водеше този разговор? — Предполагам, че е умението да казваш и да вършиш правилните неща в подходящото време.

Шутът на краля вирна глава и се усмихна. Най-накрая протегна ръка на Каладин.

— И как се казваш, мой замислени мостови войнико?

Каладин колебливо протегна ръката си.

— Каладин. А ти?

— Аз имам много имена. — Шутът стисна ръката на Каладин. — Появих се на белия свят като мисъл, концепция, като думи върху страница. Това е нещо друго, което съм откраднал. Себе си. В едно друго време носех името на скала.

— Хубава, надявам се.

— Красива — продължи човекът. — Стана съвсем без стойност, понеже аз я използвах.

— Добре, как те наричат останалите сега?

— Всякак, и само някои от обръщенията са учтиви. За нещастие, почти всички са верни. Както и да е, ти можеш да ме наричаш Хоид.