Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Искаш да ми кажеш, че не съм достатъчно схватлива, за да ги разбера?
— Съвсем не, не се навивай!
— Не се навивам, просто заключавам, че не съм достатъчно хитра. Значи, се оказва, че съм била права. Ще се побъркам от скука и ще свърша в някоя лудница като неизлечима неврастеничка!
— О, не! Жозиан, моля те…
Жозиан се стресна. Марсел, нейният дебеланко и добродушко Марсел сигурно не беше на себе си, за да я нарича така, затова смекчи тона:
— Добре де, връщам си думите назад и повече няма да ме чуеш да мрънкам — със съжаление заяви тя, — ама няма да забравиш да помислиш по въпроса, нали? Обещаваш ми?
— Обещавам, заклевам се… Вече мисля.
— Ами твоите грижи, кажи ми за твоите грижи?
Той прокара длан по плешивата си глава, набръчка кожата, осеяна с петна, измърмори: трябва ли да отварям дума за тях точно сега, веднага? Имам нужда от малка почивка. Точно сега животът е труден и ако имам възможност малко да си поема дъх, ще ми се отрази добре, да ти кажа. Тя кимна и мислено си отбеляза отново да му припомни по-късно. Седна на коленете му и с две ръце го прегърна през врата. Духна в дясното му ухо, сякаш надуваше свирка. Той дълбоко въздъхна и я смаза с прегръдката си, оставяйки я без дъх, започна да разказва някаква случка от работата, за да й покаже, че си е научил урока, и…
— Никога няма да познаеш кой дойде днес при мен.
— След като няма да позная, по-добре веднага ми кажи, дебеланко, сладуранко, косматко — прошепна тя, гризвайки края на ухото му.
— Няма да е забавно, ако не те накарам да се поизпотиш малко. Ей ти, май нещо ми се виждаш отслабнала — пощипва я той по талията. — Няма ги любовните дръжки… Да не пазиш някаква диета, та да заприличаш на скакалец?
— Ми не.
— Не искам да ставаш бодлива, гълъбице моя! Харесвам те закръглена. Чуваш ли! Искам да продължавам да те гризкам, подмамен от съблазнителното лакомство.
— Мислех, че ако не ми намериш нещо да работя, ще стана топ-модел!
— При условие че ще съм единственият фотограф! И ще мога да надничам под полата ти.
И без да се бави, чевръсто пъхна ръка под полата й.
— Ти си моят крал, моят дързък хищник… само ти единствен имаш право да ме любиш! — изкикоти се Жозиан, размекната.
Марсел се разшава от удоволствие и заби нос в пазвата на възлюбената си Душка.
— Младши в стаята си ли е?
— Да не го закачаме, учи английски по някакъв нов учебник, който му донесох… Съвсем се е чалдисал. Ще зубри поне до осем часа.
— В такъв случай, давай да се втурваме в леглото да си шепнем любовни думи, а?
— Ми давай…
Поеха на пръсти към спалнята, с един замах запретнаха виолетовата покривка на леглото, разсъблякоха се, разхвърляйки по пода поли, панталони, бельо, и бясно се впуснаха да упражняват голямата осмица, самотната палка в гащите, морския паяк, пингвинчето под леда, смахнатия жираф акордеонист. Най-накрая, заситени-преситени, здраво се прегърнаха, поздравиха се взаимно за невероятната си сексуална бодрост и пъргавина, близаха се, масажираха се, разплуха се от щастие и в един миг се спихнаха като пукнати балони.
Марсел мъркаше и декламираше стихове, датиращи от три хиляди и седемстотин години, изсечени по стените на гробницата на вавилонската богиня Ищар в Месопотамия: „Нека вятър вее, нека клонака люлее! Нека силата ми се лее като водата в реката и пенисът ми да трепти като струна на арфа…“.
— Какъв богат речник имаш, добричък мой, енергичен и силен като неуморния ти корав член — въздъхна Жозиан.
— Аха! Аз не съм от ония, дето заспиват върху задника на възлюбената си принцеса! — възкликна Марсел. — Никога не заспивам над вкусното парче…
— Е, да, не може да ти се отрече, че си винаги твърд и готов да гониш до дупка, не сваляш гарда!
— Какво да ти кажа, гълъбице моя, тялото ти ме настройва лирично. Вдъхновява ме, разтреперва ме, влудява ме. Деня, в който вдигна бялото знаме, няма да ми остане друго, освен да увисна на въжето…
— Не викай нещастието, любими.
— Вече не съм първа младост и настръхвам от ужас при мисълта, че може да се окажеш лишена от вълшебната тръпка. Тогава ще се наложи да потушаваш пламъка другаде и…
Той се сети за буйния Шавал, който преди време бе гушкал неговата Душка. Дъхът му спря, прежълтя като смин. Изсмя се злобно и я притисна още по-здраво, за да е сигурен, че никой няма да му я отнеме.