Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
– Твърде много те уважавам, за да го направя.
Едва не паднах от дивана. Разделих косата си и погледнах към него, но той вече не клечеше пред мен. Беше се изправил и се беше отдалечил.
– Да не би да водим разговор?
– Да не би току-що да поиска съвет от мен и да ме изслуша с отворено съзнание? Ако е така, значи да, бих нарекъл това разговор. Разбирам защо не би могла да го разпознаеш, като се има предвид, че всичко, което получавам от теб, е поза и враждебност...
– О! Всичко, което аз получавам от теб, е враждебност и...
– И ето, започваме! Тя се наежва, а козината на врата ми настръхва. По дяволите, усещам зъбите на звяра да се показват. Знаеш ли какво, госпожице Лей? – каза той тихо. – Когато искаш да проведеш разговор с мен, остави пред пещерата ми милиардите проблеми, които имаш, защото искаш да ме чукаш всеки път, щом ме погледнеш, влез вътре и виж какво ще намериш! Може да ти хареса.
Той се обърна и тръгна към входа към задната част на магазина.
– Чакай! Все още не знам какво да правя с Дани.
– Тогава това е отговорът ти засега – той спря при вратата и погледна към мен. – Колко още ще се прикриваш?
– Кой използва думи като „прикривам се“?
Той се облегна на вратата и скръсти ръце.
– Няма да чакам още дълго. Използваш последния си шанс с мен.
– Не знам за какво говориш.
Какво казваше той? Щеше ли Баронс да ме остави? Мен? Той никога не ме е оставял. Той беше този, който винаги щеше да ме пази жива. И винаги щеше да ме иска. Бях започнала да разчитам на тези неща, както разчитах на въздуха и храната.
– Когато мозъкът им изключи по една или друга причина, хората правят това, което са искали да направят през цялото време, но са го подтискали, уплашени от последиците. Те обикновено се тревожат какво може да помислят другите за тях. Боят се какво ще видят в себе си. Или просто не желаят да бъдат наказани от обществото, което ги ръководи. На теб вече не ти пука какво мислят другите. Никой няма да те накаже. Което повдига въпроса: Защо още се боиш от мен? Какво още не си успяла да разбереш?
Зяпнах го.
– Искам жената, която мисля, че си. Но колкото повече се прикриваш, толкова повече мисля, че съм направил грешка и че съм видял в теб неща, които не са били там.
Свих юмруци и преглътнах протеста си. Той ме караше да се чувствам разкъсвана от противоречия. Исках да изкрещя: „Не си направил грешка. Аз съм тази жена!“. Исках да се измъкна и да избягам, преди дяволът да обсеби още от душата ми.
– Имаше чистота в онова мазе. По този начин живея аз. Имаше време, когато мислех, че ти също.
„Живеех – исках да кажа. – Живея.“
– Някои неща са свещени. Докато не започнеш да се държиш така, сякаш не са. Тогава ги губиш.
Вратата се затвори тихо.
Тридесет и осем
− Добре ли си, Мак? – Кат изглеждаше разтревожена. – Не изглеждаш много добре.
Принудих се да се усмихна.
– Добре съм. Малко съм нервна. Предполагам. Просто искам всичко да мине както трябва и да се свърши. Ти?
Тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите ù и твърде късно си спомних за емоционалната ù телепатия. Тя усещаше колко силно съм извадена от равновесие.
Чувствах се двойно предадена. Първо от Дани, после от Баронс, задето ми беше казал, че няма да чака вечно. И засрамена за неща, които не разбирах. Но дали това, че повярвах, че той е мъртъв, а после открих, че е жив, имаше нещо общо със сестра ми. Не, връщаше се много по-назад, до края на състоянието ми на При-я. Въздъхнах. Не можех да го определя.
– Снощи намерих онези Ънсийли, които са убили Алина – казах на Кат, решавайки, че това ще я накара да ме остави на мира.
Острият ù поглед омекна.
– Значи си получила отмъщението си.
Кимнах. Нямах доверие на себе си да говоря.
– Но не е облекчило болката ти така, както си очаквала – тя помълча да миг. – Когато стените паднаха, Роуина не ни каза за яденето на Ънсийли. Изгубих и двамата си братя в Сенките. Убила съм десетки от тях оттогава. Но това не ме кара да се чувствам по-добре. Бих искала отмъщението да можеше да ги върне! Но не става така. Просто добавя още трупове към сметката.
– Мъдра както винаги, Кат – усмихнах се. Но вътрешно кипях.
Не исках да съм мъдра. Исках кръв. Смазани кости. Унищожение. Тъмното ми езеро беше вдигнало огромни вълни снощи, тъмен вятър фучеше през него.
Аз съм тук – казваше то. – Използвай ме! Какво чакаш?
Нямах отговор за него.
Продължих да вървя към О’Конъл и Бийкън, проверявайки часовника си. Беше девет без десет. Кат се беше изравнила с мен преди няколко преки.