Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
За съжаление вярвах на последните две.
Напрежението, което изпитвах, беше непоносимо. Не бях осъзнала, че приемам Баронс за даденост, докато не ми беше дал ясно да разбера днес, че времето му с мен има краен срок, който изтича.
Щях да го изгубя.
Може би не знаех какво искам от него, но поне знаех, че искам да е наоколо. Това винаги изглеждаше достатъчно за него.
„Ужасно нечестно е и ти го знаеш“ – каза един тих гласец в мен.
На бедрото ми радиото изграчи:
– Проверка, Мак.
Натиснах бутона.
– Тук съм, Риодан.
Изпробвахме радиостанциите.
– Какво чакаш, момиче? – излая Роуина. – Вдигай се и я намери!
Смуших Ловеца с мускули и ум и гледах как Роуина се смалява под мен, докато огромните черни крила могъщо разбиваха нощния въздух. Исках да я смажа с палец като вбесяващо петно, каквото беше.
После потънах в удоволствието от момента и забравих за нея.
Това беше треска.
Усещаше се... добре.
Познато.
Свободно.
Издигахме се все по-високо и по-високо в небето. Покривите се губеха под нас.
Пред мен беше сребристата брегова линия. Зад мен провинцията.
Въздухът беше свеж с дъх на сол. Светлините под нас бяха малко и нарядко. Засмях се на глас. Това беше невероятно. Аз летях.
Бях го правила преди с Баронс, но сега беше различно. Бяхме само аз и моя Ловец, сами в нощта. Усещах се широко отворена за възможности. Светът беше моята мида[22]. Не, световете бяха моите миди.
Проклятие, беше хубаво да съм аз!
Внезапно разбрах нещо за Ловците – може би той го беше заложил в мен с ума си. Не само че огромните ледени дракони бяха пресяващи, те правеха Сребрата отживелица. Те не бяха Фае. Никога не са били. Ние ги забавлявахме. Те бяха надменно развеселени. Бяха се задържали с Ънсийли, защото им беше... интересно да прекарват времето си по този начин. Те никога не са били затваряни.
Никой не ги притежаваше.
Никой не можеше.
Всъщност дори не бяхме започнали да разбираме какво са те. (Не живи по начина, по който мислехме. Дали не летях върху огромен дишащ метеор в небето? Изсечен от това, от което беше започнала Вселената?)
Пресегнах се към ума на Ловеца.
Ти можеш да пресяваш светове!
Той обърна глава и ме прикова с едно пламтящо оранжево око, сякаш казваше:
Колко си глупава? Ти го знаеше.
Не, не го знаех.
Той изсумтя филиз от пушещ огън към мен, прогаряйки дънките ми.
– Ох! – притиснах ръка към коляното си.
Не се нуждаеш от капаци. Изтрий знаците му! Пречат на зрението ми. Той трябва да бъде ограничен. Играе си с инструментите на боговете.
– Баронс? Какви знаци?
На крилата ми, на тила ми. Изтрий ги!
– Не.
Беше разочарован, но замълча, приемайки решението ми.
Отворих сетивата си на шийте зрящ. Или тази част от мен беше Ънсийли кралят? Ахнах.
Знаех къде е Шинсар Дъб. Беше пред „Книги и дреболии Баронс“. Търсеше ме.
– На изток – казах в радиото. – При книжарницата е.
Те се промъкваха около нея, поставяйки мрежа от камъни, изсечени от скалите на дома ù, приближавайки бавно но сигурно с моя помощ.
Тя можеше да усети, че съм наблизо, но не беше сигурна къде съм. Изглежда обаче не можеше да усети тях.
Слушах разговорите по радиото.
Роуина беше започнала с настояванията си Сийли да не бъдат допускани да видят Книгата, щом бъде запечатана, въпреки че Кат отчаяно и дипломатично се опитваше да обуздае властното ù държание.
Сийли ставаха все по-ядосани. И още по-надменни.
Дръстан се опитваше да успокои положението, но другите Келтърови започнаха да се препират помежду си за ролята на Сийли и за ролята на шийте зрящите, настоявайки, че тяхната роля е по-важна.
Баронс се ядосваше все повече с всяка изминала минута, а Лор току-що беше заплашил да пусне камъка и да се махне, ако всички не млъкнат, мамка му.
– Две преки западно от теб, В’лане! – казах. Той вървеше, не се пресяваше. Каза, че Книгата би усетила присъствието му, ако го прави.
– Отново се движи бързо – извиках. Току-що се беше изстреляла на три преки за секунди. – Трябва да е в кола. Който и да я носи, шофира. Ще се опитам да приближа, за да видя по-добре.
– Да не си посмяла! – каза Роуина. – Стой там горе, далеч от нея, момиче!
Намръщих се. Чревен спазъм на нещо не по-малко от Ловец, резултатът от който да се изсипе върху главата ù, щеше да ме накара да се чувствам доста по-добре. Засега. Боях се, че убийството ù може би беше единственото, което щеше да ме задоволи в дългосрочен план.