Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Уинтън вдигна поглед от гърчещия се едноок мъж пред него. Зеещата орбита на изтръгнатото око бе закрита с пластотъкан.

— Свършихте ли?

— Както наредихте.

— А момичето?

Пратеникът се засмя. Бяха го предупредили за способностите на момичето и наистина бе изпитал известно безпокойство в близост до нея.

— Прав бяхте. Това, което й казах, я обезоръжи напълно. Приемете моите благодарности. — Сведе глава.

— А другият?

— Почти не реагира. Но изслуша всичко внимателно. Повече не можах да направя — сви рамене водачът.

Уинтън се озъби.

— А ако ти бях платил?

— Той осакати един от хората ми. Дори и да удвоите заплащането, не мога да гарантирам успеха. Пък и… нали ви казах, че съм опитвал и преди.

— Ще видим — Уинтън насочи вниманието си към своята жертва. — Свободен си.

— Командире — поклони се мъжът и излезе.

Уинтън прехапа замислено устни. Погледна към едноокия, който се гърчеше от болка срещу него.

— Жертвата ти не беше напразна, Болард — побутна един чип по масата. — Тук ще намериш достатъчно кредити да си купиш ново око. Може би този път ще е платинено.

— Никога няма да виждам пак с това око.

— Възможно е. Микрохирургията е опасна и несигурна специалност. — Уинтън се изправи. — Но аз, на твое място, щях да опитам. Кой знае какво ти е писано?

Болард протегна разтреперана ръка и се вкопчи в чипа.

— Каквото и да ми е писано, надявам се Джек Сторм никога да не ме открие.

Уинтън не отговори. Не се и налагаше.

Болард продължаваше да го гледа, сякаш се изкушавате да го попита защо се бе случило всичко това, но после се сети, че Уинтън няма да му каже. Дори да умира. Уинтън изчака вратата да се затвори и се надвеси над компютъра. Отвори комуникационната линия.

— Свършено е.

— Това ще го прати ли по следата? — попита отсреща трепкащото изображение.

— Да се надяваме.

— Човекът, който заплашва нас и Джек Сторм, един и същ ли е?

— Ако планът ми успее, скоро ще узнаем. И ако е така…

— Веднъж вече не сполучихме да се отървем от него — прекъсна го мъжът отсреща. — Може би трябва да опитаме друга тактика, инак всичко, което постигнахме, ще бъде изложено на опасност.

Уинтън не отговори. За разлика от своя съмишленик той имаше съвсем други идеи, но нямаше намерение да ги разкрива пред него. Вместо това го наблюдаваше безстрастно.

— Сигурен съм, че ще го последва.

— Да — кимна Уинтън и това изглежда бе достатъчно. Уинтън бе човек, на чиято дума можеше да се разчита. Само три пъти досега се бе провалял. Двата пъти беше с един неизвестен войник. Третият — с Джек Сторм.

— Много добре — кимна изображението и му даде знак да прекъсне връзката.

Уинтън посегна към компютъра. Екранът угасна. Облегна се в креслото. След това протегна ръка и изписа друг номер. Екранът отново светна, но сега оттам го гледаше различно лице.