Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Жаждата за мъст не бе породена само от предадената чест или унищожените светове. Не по-малко страшен за Джек бе споменът за времето, прекарано в хибернация, за ужасните съновидения, чийто ням и лишен от воля свидетел бе станал през онези дълги години.

Криогенният сън му бе отнел почти половината от живота и повечето от младежките му спомени. Готов бе да умре сто пъти, но не и да преживее нещо подобно отново. При охлаждането на тялото бе изгубил кутрето на едната си ръка и няколко пръста на краката. Сънят го бе превърнал в забравен от всички ветеран от война, която малцина помнеха.

Пясъчните войни.

Джек се спъна и падна. Амбър се появи отнякъде, улови го за ръката и го задърпа след себе си.

— Онези там не са журналисти — прошепна и той долови уплахата в гласа й.

— Сигурно.

— Джек. Ако искаш, мога да го направя.

Да го направи? Изведнъж осъзна за какво става въпрос.

— Недей.

— Но, Джек…

— Казах не.

Бяха я обучили да убива с ума си, въпреки че дори само при мисълта за това цялата я побиваха тръпки. Тя не беше убиец, но ето че сега му бе предложила да го направи — заради него. А това би могло да й причини непоправими увреждания. Не биваше да й позволява — и нямаше да й позволи. Изправи се на крака и в същия миг от мрака се показаха петимата нападатели. Джек знаеше, че може да се справи с тях, дори без бойния костюм. Мускулите му се напрегнаха, докато се готвеше за скок. Изгледа ги и зърна някакво отразено сияние на нивото на очите. Изведнъж се досети, че това са прибори за нощно виждане — твърде късно осъзна, че противниците му го виждат далеч по-добре, отколкото той тях.

Застина за миг, сетне се наведе, претърколи се през тревата и изрита най-близкия в коляното. Чу се сухо изпращяване и мъжът рухна с болезнен вик. Джек се претърколи настрани и скочи на крака. Останалите го наобиколиха и го парна смразяващият удар на шоковия пистолет. Секунди след това вече лежеше по очи на земята и повръщаше неудържимо.

Някъде отдалеч дочу виковете на Амбър, придружени от ругатни и глухи удари. Предположи, че се опитват да я задържат. Сграбчиха го и го дръпнаха, докато застане на колене.

Нападателите изглежда не знаеха за способността на Джек да се възстановява необичайно бързо след парализираща атака. И наистина, мускулите му вече потръпваха, връщайки се към живот.

Някой изтри повръщаното от лицето му. След това го изправиха и той почувства, че двама го понасят. Отпусна се върху тях, за да им внуши, че е съвсем безпомощен. Връщаха го в неговия апартамент, натам носеха и Амбър. Защо обаче, не знаеше. По-важното бе, че без да знаят, тези двамата сами се бяха напъхали в ръцете му.

Джек се усмихна мрачно в тъмнината.