Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Той излезе от банята, с усукана около кръста кърпа.

— Къде си ходила?

Усмихна му се в опит да прикрие обърканите си чувства, Джек й беше като по-голям брат, но от известно време копнееше да бъде нещо много повече и се боеше, че може би той не би пожелал да й го даде. Гласът й не я издаде, когато отвърна наперено:

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Не съм съвсем сигурен — разтърси той мократа си коса. — Нали все измисляш разни неща.

— Ами да, момичетата трябва да се забавляват. Ти приключи ли за днес?

— Надявам се. Ако питаш за костюма, омръзна ми да го лъскам. — Той се намръщи. — Императорът отново ми отказа аудиенция. Не желае да разговаря с мен нито за драките, нито за Лазертаун. По дяволите, Амбър, не мога да направя нищо за Дорман, но за Кларон все още има надежда. Там няма дракски пясъци и ако се започне тераформиране навреме…

Тя го погледна внимателно. Ръката му докосна тънката линия между веждите. В душата му се бяха пробудили спомени от изпепелената планета, на която бе живял.

— Да излезем.

— Не мога — отказа Джек.

— Какво? Да не смяташ, че драките ще предприемат нещо тук?

— Императорът и моят командир искат да си стоя тук и да не ходя никъде. Поне до утре.

Тя сбърчи нос.

— Въздухът е застоял. Ела да се поразходим.

Той я изгледа внимателно.

— Амбър, какво е станало?

Тя реагира почти веднага, доловила рязката промяна в тона му.

— Журналистите са надушили за теб и искат да те интервюират. Съмнявам се, че отношението им е добронамерено. Мисля си, че Пепус ще бъде далеч по-доволен, ако след церемонията двамата с теб изчезнем.

— Нали тук трябваше да съм в безопасност.

— Има те в списъка на Планетната полиция. Рано или късно някой журналист ще се добере до този списък, може да подкупи някого, за да го получи. И тогава пак ще цъфнат тук с техните досадни въпроси. Ще ги чакаш ли, за да го направят?

Той се замисли за миг. Сетне поклати глава.

— Не. Изчакай да се приготвя.

Изчезна в спалнята. Амбър въздъхна и се отпусна на креслото до вратата. Беше решила да му разкаже подробно за подслушания разговор, но на място, където те самите не мотат да бъдат подслушвани.

Чу го да си нахлузва ботушите. Когато погледна към вратата, очаквайки да се появи, за миг погледът й се спря на монитора, който предаваше образ от външната камера.

Някакво движение в ъгъла привлече вниманието й. Амбър замръзна. Нямаше никакви други признаци, че някой се приближава насам — и да имаше такъв човек, правеше го точно толкова умело, колкото и самата тя.