Момчешки живот

— Да, сър.

— И като стана дума за спящи кучета, трябва да идем да погледнем Ребъл! — той се изправи, коленете му изскърцаха и аз го последвах вътре в къщата.

Дойде денят, когато д-р Лезандър каза, че е сторил всичко по силите си и няма смисъл повече да държи Ребъл в дома си. Върна ни го и ние го закарахме у дома в пикапа.

Обичах кучето си, макар че сивата плът се показваше под оредяващата му бяла козина, черепът му бе белязан и изкривен, а съхнещият му сив крак бе тънък като омотана с кожа клечка. Мама не можеше да го понася. Татко повдигна темата да приспим Ребъл, но аз не исках и да чуя за това. Ребъл беше мое куче и беше жив.

Той никога не ядеше. Никога не изпи и капка. Стоеше си в дворчето, понеже едва успяваше да ходи на изсъхналия си крак. Можех да преброя ребрата му и през хартиената му кожа да видя счупените им краища. Когато следобед се прибирах вкъщи след училище, той ме поглеждаше и помахваше няколко пъти с опашка. Аз го галех — макар че, за да съм честен тук, ще призная, че от допира до кожата му целия настръхвах — и след това той се втренчваше в пространството и все едно оставах сам-самичък, докато не се върнеше, колкото и време да отнемаше това. Приятелите ми казваха, че Ребъл е болен, че трябва да го заведа да го приспят. Питах ги дали биха искали да приспят тях, когато се разболеят, и това ги накара да млъкнат.

Връхлетя ни сезонът на призраците.

Не става дума само за това, че скоро щеше да настъпи Хелоуин с картонените кутии с глупави костюми и пластмасови маски, които се появяваха на рафтовете в „Улуърт“ заедно с блестящи магически пръчки, гумени тиквени глави, шапки на вещици и паяци, увиснали на черни паяжини. Същността беше в усещането в хладния въздух при здрач; беше в полъха над хълмовете. Призраците се стягаха, събираха сили да се скитат из полята през октомври и да говорят на онези, които искат да ги чуят. Поради моя интерес към чудовищата приятелите ми и дори родителите ми заключаваха, че Хелоуин е най-любимият ми момент от годината. Прави бяха, но бъркаха причината. Смятаха, че се радвам на скелета в килера, на шумовете в нощта, на увитото в чаршаф привидение в къщата на призрачния хълм. Не беше така. Онова, което усещах през късния октомври, когато приближаваше Хелоуин, не беше магазинският вариант таласъм за четвъртък, а титанични и загадъчни сили в действие. Тези сили не можеха да бъдат наречени по име; нито безглавия конник, нито виещия върколак или ухиления вампир. Тези сили бяха стари като света и тъй чисти в тяхното добро или зло, както са самите елементи. Вместо да виждам караконджули под леглото си, виждах армиите на нощта да точат мечове и брадви за сблъсък във вихрещите се мъгли. Виждах във въображението си стълпотворението на Плешивата планина120 в цялото великолепие на трескавия хаос и при кукуригането на петел, което оповестява настъпването на зората, всичките хиляди въоръжени демони извръщаха на изток ужасните си лица, обзети от тъга и погнуса, и се прибираха в полевите си лагери, стъпвайки в ритъм с „Хора на наковалнята“121. Виждах също и любовникът с разбитото сърце, прикован встрани за една сянка, изгубеното и хлипащо прозрачно дете и жената в бяло, която иска само доброта от минувачите.