Тайната на Ботичели

Бузите му бяха издути.

От устните му излизаше сребрист поток вятър.

Очите му гледаха към Хлорида и никъде другаде.

Беше сграбчил Хлорида, твърдо решен да я обладае.

Намираше се зад лаврови клонки.

Намираше се пред портокалови дървета.

Намираше се по-високо от Хлорида, както и от всички други образи, с изключение на Купидон.

Зад лявото му коляно, както и зад дънерите и лавровите храсти, имаше сребристосиня планинска верига.

При така събраната информация дори и аз бях в състояние да си направя някои изводи и без моя приятел. Зефир беше по-висок от Венеция — Болцано също се намираше високо в планините, дори насред сребристосините планини при коляното на Зефир, чиито криле също го издигаха високо. Болцано се намираше на северозапад от Венеция (добре, че бях слушала внимателно обясненията на синьор Кристофоро!) и може би символизираше някакъв вид заплаха, защото на картината Зефир буквално връхлиташе от планината. Може би за да атакува? А синият цвят — е, това беше лесно. Достатъчно ми бе само да погледна пръстите си, които държаха копието на картината. Сини като Борей или по-точно — Зефир. Значението на лавровите храсти и портокаловите дървета също беше ясно — той се намираше между лавъра, емблемата на Лоренцо ди Пиерфранческо, и портокала — емблемата на Лоренцо Великолепния. Зефир беше увит изцяло с растителността на Медичите, нагазил дълбоко в техния заговор.

Не можех да схвана обаче защо кожата му трябваше да е сребриста, освен ако нямаше някаква връзка с водата. Крилата също ме озадачаваха. Дали подсказват за някаква конкретна птица, или Зефир просто е нарисуван така, защото е вятър и се носи по етера? Започнах да броя перата по крилете му, като не забравях, че трийсет и двете рози на Флора ме бяха довели до розата на компаса. Но ако броенето на розите бе трудна задача, тази се оказа непосилна. Не след дълго се отказах и реших да се опитам да разтълкувам изражението на Западния вятър и на нимфата Хлорида. Както ми разказа синьор Кристофоро, легендата твърди, че Зефир обладал Хлорида, тя заченала, а после родила конете на вятъра. Но въпреки че позицията му спрямо нея бе определено заплашителна — връхлиташе към нея отвисоко — и въпреки че тя със сигурност тичаше и търсеше закрила от Флора, при по-внимателно вглеждане в очите и на двамата се забелязваше много по-голяма нежност, отколкото човек би допуснал. Хлорида изглеждаше почти като хипнотизирана, изпълнена едновременно с копнеж и страх — също като девица, на която предстои да бъде докосната за първи път. А самият Зефир, въпреки страховитото му изражение, всъщност бе наклонил глава към своята дама. А ръката, която бе поставил върху нея, бе спокойна и отпусната, а не сграбчваща, тъй като палецът не се виждаше — при един акт на насилие палецът със сигурност би играл много по-съществена роля. Не, това бе по-скоро като… погалване. Запитах се дали това не е взаимно изгоден съюз, подобно на озадачаващата среща, на която бях станала за кратко свидетел долу. Според мен майка ми наистина имаше нужда от Сигизмунд, макар същевременно да се страхуваше от него. Ерцхерцогът също имаше нужда от благосклонността на Венеция по причини, които само той си знаеше, но иначе той не мислеше лошото на нашия град. По-скоро държеше връзката да има някаква целенасоченост, да роди някакъв плод. И тъй като вече знаех със сигурност, че Хлорида е майка ми — беше ясно и от приликата между двете, и от собственото й признание — не ми беше трудно да поставя ерцхерцог Сигизмунд в ролята на Зефир. Само да можех да разбера от какъв характер е съвместното им начинание! Обаче майка ми бе завоалирала думите си толкова добре, че бе успяла да скрие от мен значението им — както и предполагах, откакто бе разкрила плановете ми за бягство, тя изобщо не ми вярваше. В отчаянието си едва не намачках картината. Не за първи път проклинах момента, когато ми хрумна да избягам от Венеция — този глупав ход бе навлякъл цяла планина неприятности не само на мен, но и на мнозина други. Трябваше да имам по-голямо доверие на брат Гуидо, че ще дойде за мен. И ето ме сега тук, в затвор, изолирана от съвещанието, което се провеждаше долу, в пълно неведение за онова, което свързваше Болцано и Венеция — двама от членовете на Седемте.