Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
Като че цялата черна работа и търчане напред-назад даваше на Джийн и на останалите от помиярската вахта възможност да изучат йерархията на кораба, както и разположението на всичко в него. Той предполагаше, че това е нарочно.
Откакто ги плениха, времето се задържа хубаво. От североизток постоянно духаше лек вятър, облаци прииждаха и отминаваха, мимолетни като благосклонността на танцьорка от таверна, безкрайните кротки вълни караха морето да блести като сапфир с милиони фасети. Слънцето денем печеше безмилостно, а нощем се гъчкаха натясно и беше задушно, но Джийн вече беше свикнал с работата. Беше почернял като Паоло и Косета. На Локи също като че всичко му се отразяваше добре — беше загорял, брадясал и станал наистина жилав, а не просто слаб. Ръстът му и неразумните хвалби колко бил гъвкав му навлякоха задължението да маже мачтите — фокмачтата и главната, всяка сутрин.
Продължаваха да им дават храната късно, след края на всеки изтощителен ден, и макар и да не ги очароваше с вкус, тя беше повече от изобилна. Вече получаваха и пълна дажба напитки. Колкото и да му беше неприятно да признае дори пред себе си, Джийн не възразяваше особено срещу този обрат на събитията. Можеше да се труди и да спи, сигурен, че хората, които управляват кораба, си знаят работата. Двамата с Локи вече не бяха длъжни да управляват всичко, като карат на импровизация и молитва. Ако не беше проклетият корабен дневник с безмилостните записи на всеки отминаващ ден, с който влиянието на противоотровата отслабваше все повече и повече, щяха да си прекарват добре. Хубаво безвремие, което да запълва с чудене за лейтенант Делмастро.
Но нито той, нито Локи не можеха да спрат да броят дните.
2
На осемнайсети фестал Мазука Плешивия превъртя.
Стана без предупреждение — въпреки че всяка нощ се цупеше в долната крепост, той беше един от многото изморени и сприхави мъже и не заплашваше никого — нито от екипажа, нито от помиярската вахта.
Стана по здрач, два или три часа след като беше застъпила Синята вахта и фенерите из целия кораб започваха да светват един по един. Джийн, заедно с Локи, седеше до кокошарника и разплиташе старо въже. Локи разкъсваше нишките и ги пускаше върху натрупалата се купчина от груби кафяви кълчища. Катраносани, те щяха да се използват за всичко — от запушване на течове до пълнене на възглавници. Работата беше страшно тегава, но слънцето почти беше залязло и краят на днешните задължения вече се виждаше.
Някъде откъм долната крепост нещо издрънча, последвано от псувни и смях. Мазука Плешивия се появи, понесъл парцал и кофа, а по петите му вървеше един моряк, когото Джийн не позна. Морякът каза нещо, което не стигна до слуха на Джийн, и тогава то се случи — Мазука се завъртя, замахна с тежката кофа и го халоса с нея по лицето. Морякът, зашеметен, падна по гръб.
— Проклет да си! — кресна Мазука. — Да не си мислиш, че съм дете, бе, твойта мама?
Морякът опипа колана си за оръжие — къс боздуган, забеляза Джийн. Но кръвта на Мазука беше кипнала, а морякът все още се съвземаше от удара. Плешивия в миг го изрита и сам грабна боздугана и го вдигна над главата си, но стигна само дотам. Трима-четирима моряци го удариха едновременно, събориха го на палубата и изтръгнаха боздугана от ръката му.
От квартердека към средата на кораба затропаха тежки стъпки. Капитан Дракаша се появи, без да са я викали.
Когато се стрелна покрай тях, Джийн, който съвсем беше забравил за въжето, усети как стомахът му се свива. Тя притежаваше онова. Носеше го като мантия. Същата пура, която някога той виждаше около Капа Барсави, нещо, което дремеше вътре, докато гневът или нуждата не го пробудеха, внезапно и ужасяващо. Самата смърт крачеше по корабната палуба.
Моряците на Дракаша бяха вдигнали Мазука и го държаха за ръцете. Мъжът, когото беше ударил с кофата, си беше взел боздугана и разтъркваше главата си наблизо. Замира спря и го посочи.
— Обясни, Томас.
— Аз… аз… извинявайте, капитане, само се майтапех.
— Преследва ме целия шибан следобед! — кресна Мазука, усмирен, но далеч не спокоен. — Никаква работа не е свършил! Само ми върви по петите, рита ми кофата, взема ми инструментите, каквото съм направил, го разваля и ме кара да го оправям пак!
— Вярно ли е, Томас?
— То… то беше само на майтап, капитане. Бъзикам се с помиярската вахта. Не беше нарочно. Ще престана.