Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
Помиярската вахта не влизаше в тази схема — бившият екипаж на „Червеният вестоносец“ се трудеше от зори до мрак и се хранеше, след като ги освободят, а не около пладне със същинския екипаж.
Колкото и да мрънкаха, Джийн нямаше чувството, че Орхидеите действително отхвърлят новите си спътници на борда. Всъщност дори подозираше, че бившите Вестоносци поемаха повечето скучни задължения и така на Орхидеите им оставаше много повече време за сън, за лични работи, да играят комар или да се чукат без дори намек за срам в хамаците или под одеялата. Липсата на уединение на борда на кораба все още напълно слисваше Джийн. Той не беше нито моралист, нито девствен, но представата му за нужното място винаги бе включвала каменни стени и здраво заключена врата.
На такъв кораб, където, какъвто и шум да вдигнеш, всички чуват, ключалките нямаха смисъл. В Синята вахта имаше двама мъже, които се чуваха чак на хакборда, ако го правеха в предния кубрик, а една жена от Червената крещеше страшни мръсотии на вадрански точно когато Джийн се унасяше в сън на палубата над нея. Двамата с Локи доста умуваха над граматиката й и заключиха, че всъщност не знае вадрански. Понякога след изпълненията й избухваха ръкопляскания.
Като оставим това настрана, екипажът явно се гордееше със своята дисциплина. Джийн не видя никакви сбивания, бе свидетел само на няколко по-сериозни спора и никой не се наливаше безразборно. Бира и вино се пиеха с почтителност при всяко хранене, а по някаква сложна схема, която все още не беше проумял напълно, на всеки член от екипажа горе-долу веднъж седмично се позволяваше да се присъедини към така наречената Весела вахта, един вид „вахта във вахтата“. Веселата вахта се настаняваше на главната палуба, в средата на кораба, и на нея й се отпускаше известна свобода (особено да повръща). Можеха да пият кажи-речи колкото намерят за добре и бяха освободени дори и от командата „Всички на палубата“, докато не се съвземат.
— Не е… точно каквото очаквах — рече Джийн, когато една сутрин Езри стоеше на парапета на левия борд и се преструваше, че не го гледа как той замазва със сива боя дъното на най-малката лодка на кораба. От време на време тя го правеше. Дали Джийн не си въобразяваше нещо? Заради това, че цитира Лукарно, ли беше? Оттогава избягваше да й цитира каквото и да било, дори когато му изпаднеше възможност. Според неговите правила беше по-добре да си тайнствен, отколкото да превръщаш в евтин рефрен нещо, привлякло вниманието й.
„Тринайсет богове! — сепна се той. — Аз май се готвя да почна да я свалям! Тя дали…“
— Моля? — обади се Езри.
Джийн се усмихна. Някак си се беше досетил, че тя няма нищо против да я заговори без покана.
— Вашият кораб. Не е точно какъвто очаквах. От това, което съм чел.
— От това, което си чел? — Езри се засмя, скръсти ръце и го погледна почти свенливо. — А какво си чел?
— Чакай да помисля. — Той топна четката си в сивата алхимична течност и се опита да се престори, че се съсредоточава. — „Седем години между бурята и вихъра“.
— Бенедиктус Монткалм — рече тя. — Тази съм я чела. Беше пълна с глупости. Мисля, че е черпил истински моряци, за да му разказват истории, докато насъбере достатъчно.
— Ами „Вярна и точна история на буйния червен флаг“?
— Сюзет Вела Дукаси! Познавам я!
— Познаваш я?
— Знам за нея. Стара смахната кучка, която попаднала накрая в Порт Продигал. Дращи за петачета и пропива всеки грош, който докопа. Вече почти е забравила теринския. Въргаля се в канавките и псува бившите си издатели.
— Само за тези книги си спомням — рече Джийн. — Боя се, че нямам вкус към историята. Ти как успя да прочетеш всичко това?
— Ааа… — Езри отметна косата си назад с рязко движение на врата. Не беше кокалеста, отбеляза си наум Джийн — по нея нямаше никакви резки ъгли, а само извивките и мускулите на здраво тяло. Нямаше как да не е здрава, щом успя да го събори на земята, дори и с изненадващ удар. — Тук миналото е ценност, Жером. Понякога — единствената, която имаме.
— Тайнствено.
— Разумно.
— Ти вече знаеш това-онова за мен.
— Правото си е право, нали? Работата е там, че аз съм офицер от командването на кораба, а ти — опасен непознат.