Кралство на пепелта

Гленис вече държеше древен меч в сбръчканите си ръце. Макар и стара колкото Майка Жълтонога, тя стоеше с гордо вдигната глава пред трите Върховни вещици.

Кресеида Синьокръвна проговори първа, а очите ѝ бяха студени като короната с железни шипове върху луничавото ѝ чело.

- Не сме се виждали цяла вечност, Гленис.

Гленис обаче не гледаше матроната на Синьокръвните. Нито бабата на Манон, приковала злобни очи в нея с разпиляна от вятъра черна роба.

Гледаше Майка Жълтонога, прегърбената, ненавистна старица между тях. И короната със звезди върху оредялата ѝ бяла коса.

Мечът потрепери в ръката на Гленис. И в мига, в който Манон проумя с чия корона идваше в лагера им Майка Жълтонога, Бронуен се появи до Гленис и прошепна:

- Короната на Рианон.

Носеше я, за да се подиграе на крочанките. Сякаш плюеше в лицата им.

Мийте на Манон се изпълниха с глух тътен.

- Вече май не пробираш с кого да дружиш, внучке - отбеляза баба ѝ, чиято прошарена тъмна коса бе прибрана в плитка.

Плитка, която ѝ подсказваше с какво намерение пристигаха в лагера им.

Битка. Унищожение.

Вниманието на трите Върховни вещици сякаш я похлупи с тежестта си. Крочанките зад нея запристьпваха нервно, очаквайки отговора ѝ.

Но Гленис проговори вместо нея с гърлен глас, какъвто Манон за пръв път чуваше от старицата.

- Какво искате?

Бабата на Манон се усмихна, разкривайки ръждясали железни зъби. Най-достоверният белег за възрастта ѝ.

- Допусна жестока грешка, Манон Родопредателке, когато се помъчи да обърнеш собствените ни сили срещу нас. Когато пося сред вещиците ни такива лъжи относно плановете ни. Моите планове.

Манон остана с гордо вирната брадичка.

- Казах им истината. И явно те е уплашила доста, щом веднага си извикала тези двете и си хукнала подире ми да доказваш невинността си в заговори срещу тях.

Другите две матрони дори не мигнаха. Изглежда, че ноктите на баба ѝ бяха забити някак надълбоко. Или просто не ги беше грижа.

- Идваме - процеди гневно Кресеида, пълната противоположност на дъщеря си, която бе дала на Манон шанс да се изкаже, - за да се отървем най-сетне от тръна в очите ни.

Дали бяха наказали Петра, задето бе пуснала Манон да си тръгне жива от Омега? Дали не я бяха убили? Онзи път, когато Петра полетя към смъртта си, Кресеида изпищя с майчински ужас. Но дали тази любов, толкова чужда и странна, още съществуваше? Или дългът и древната омраза я бяха надвили?

Подобна мисъл съумя да влее мъничко стомана в гръбнака на Манон.

- Идвате, защото представляваме заплаха.

Заплаха срещу чудовището, което наричаш своя баба.

- Идвате - допълни Манон, вдигайки леко Ветросеч, - защото сте уплашени.

И тя подмина Гленис, повдигайки меча си още малко.

- Идвате - поде наново, - защото не владеете друга сила, освен тази, която ние ви даваме. И сте уплашени до смърт, че скоро ще ви я отнемем. - Манон завъртя Ветросеч в ръката си, насочвайки острието му надолу, и начерта линия в снега помежду им. - Затова идвате сами. За да не видят другите на какво сме способни. Истината, която открай време криете.