Кралство на пепелта

Но само толкова поддаде - броени стъпки.

Защото онази Манон, решена да възтържествува, обладана от съвършено безстрашие, беше неудържима.

Майка Жълтонога я избута толкова близо до линията в снега, че токовете на ботушите ѝ почти я докоснаха. Другите две вещици останаха назад, сякаш чакаха да видят какво ще се случи.

Макар и прегърбена старица, Върховната вещица на Жълтоногите беше същинско олицетворение на кошмарите. По-жестока дори от Баба Жълтонога. Краката ѝ сякаш не допираха земята, а извитите ѝ железни нокти пускаха кръв там, където уязвяваха плътта на Манон.

Манон блокираше удар след удар с мечовете си, но не се впускаше в атака. Не изтласкваше опонентката си, независимо че Дориан съзря няколко възможности, при които можеше да го направи.

Манон поемаше ударите, понасяше нови и нови кървящи рани по лявата си ръка и лявата страна на тялото си. Ала не отстъпваше нито крачка повече назад. Беше като непробиваема стена. Старицата изръмжа и продължи да напада, обезумяла от ярост.

Дориан зърна капана в мига, в който щракна.

Видя как Манон отпуска левия си гард, като че ѝ сервираше стръвта на сребърен поднос.

Умопомрачена от бойна злоба, Майка Жълтонога дори не се замисли, преди да ѝ връхлети с нокти.

Манон това и чакаше.

Кръвожадното лице на старицата се озари от триумф и тя замахна с нокти да изтръгне сърцето на Манон - наглед лесен и смъртоносен удар.

Майка Черноклюна изрева предупредително, но Манон вече атакуваше.

В секундата, в която извитите нокти на вещицата раздраха дрехата и кожата ѝ, Манон се извъртя встрани и заби Ветросеч във врата на Майка Жълтонога.

Синя кръв плисна по снега.

Този път Дориан не извърна очи, когато отсечената глава тупна на земята. Когато тялото в кафява роба я последва.

Другите две матрони застинаха. Крочанките зад Дориан мълчаха, докато Манон се взираше без капчица милост в кървящия труп на Майка Жълтонога.

И като че ли всички спряха да дишат, когато заби меча на Бронуен в замръзналата земя и се наведе да вземе короната със звезди от търкулналата се глава на Върховната вещица.

Никога досега Дориан не бе виждал такава корона.

Проблясваше като жива в ръката ѝ. Сякаш някой бе свалил девет звезди от небето и ги беше наредил да сияят върху сребърната диадема.

Светлината на короната танцуваше по лицето на Манон. Тя я вдигна над главата си и я сложи върху разпуснатата си бяла коса.

Дори планинският вятър секна.

Друг, призрачен полъх развя сребристите ѝ кичури, а короната засия още по-ярко. Сърцевините на белите звезди грейнаха в кобалтово, рубинено и аметистово.

Като че бе спала дълго, дълго време. И сега се пробуждаше.

Призрачният вятър отметна косата на Манон от едното ѝ рамо, оставяйки само няколко искрящи кичура пред лицето ѝ.

А до Дориан Тринайсетте докоснаха с два пръста челата си в знак на почит.

На вярност към кралицата, която впери взор в двете живи Върховни вещици.

Крочанскага кралица, коронована отново.

Свещеният огън затанцува буйно, сякаш я приветстваше радушно.