Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Манон взе меча на Бронуен, вдигна го заедно с Ветросеч и каза на Майка Синьокръвна, наглед едва с няколко години по-възрастна от нея:
- Върви си.
Вещицата примигна с изцъклени от ужас очи.
Манон посочи с брадичка към уивърна, който я чакаше отзад.
- Кажи на дъщеря си, че всички дългове помежду ни са изплатени. Тя да решава какво ще предприеме с теб. Вземи и другия уивърн.
Баба ѝ се наежи и оголи железни зъби, сякаш се канеше да излае друга заповед на Майка Синьокръвна, но вещицата вече тичаше към уивърна си.
Пощадена от крочанската кралица благодарение на жеста, който дъщеря ѝ бе направила, давайки на Манон възможност да говори пред Железни зъби.
Матроната мълниеносно излетя в небето заедно с уивърна на Майка Жълтонога.
И бабата на Манон се озова сама. Срещу двата меча и сияйната корона със звезди на своята внучка.
Манон цялата искреше, като че звездите на главата ѝ излъчваха светлина надолу по тялото ѝ. Приказна, могъща красота, несъществувала досега на света. Неповторима.
Бавно, наслаждавайки се на всяка стъпка, тя закрачи към баба си.
***
Устните на Манон се извиха в лека усмивка, докато вървеше към Върховната вещица.
Топла, жива светлина се разливаше по тялото ѝ, изпълваше я с още от онази увереност, която бе нахлула в сърцето ѝ през последните кървави минути.
Не чувстваше никакво колебание. Никакъв страх.
Короната почти не тежеше на главата ѝ, сякаш сътворена от лунна светлина. Но триумфалната ѝ сила беше като песен, нестихваща пред единствената останала Върховна вещица насреща ѝ.
Ето защо Манон продължи напред към нея.
Остави меча на Бронуен на няколко стъпки встрани. Остави и Ветросеч още няколко стъпки по-натам.
Накрая спря пред баба си с извадени железни нокти и зъби.
Отровно, проядено парче жива материя. Това представляваше вещицата пред нея.
Манон за пръв път осъзнаваше колко по-ниска е баба ѝ. Колко тесни са раменете ѝ, как я бяха сбръчкали годините на гняв и омраза.
Усмивката ѝ се разшири. И можеше да се закълне, че чувства родителите си от двете си страни.
Знаеше, че ако погледне, няма да ги види, че никой друг не ги виждаше, нито усещаше до* нея. Застанали до дъщеря си в сетната ѝ битка срещу вещицата, която ги бе унищожила.
Баба ѝ се изплю на земята и оголи ръждиви зъби.
Но тази смърт...
Тази смърт не ѝ принадлежеше.
Не принадлежеше дори на родителите ѝ, чиито духове витаеха сега около нея и навярно я бяха водили през цялото време. Не я изоставяха дори от Отвъдното.
Ала тази смърт не принадлежеше и на тях самите.
Тя надникна зад себе си. Към Втората ѝ, изправила се до Дориан.
По лицето на Астерин се търкаляха сълзи. На гордост - гордост и облекчение.
Манон ѝ махна с железни нокти.
Снегът захрущя и Манон се завъртя, готова да посрещне атаката.
Но баба ѝ не я нападаше.
Не. Майка Черноклюна хукна към уивърна си. Бягаше.
Крочанките се напрегнаха и страхът им бе заменен от ярост, докато наблюдаваха как баба ѝ се качва на седлото.
Манон вдигна ръка.
- Пуснете я да си върви!
Баба ѝ грабна поводите и след миг големият уивърн излетя, помитайки ги със зловонния вятър, причинен от гигантските му криле.
Манон го погледа как се издига в небето.
Баба ѝ дори не надзърна назад, преди да изчезне сред облаците.
Когато от Върховните вещици не остана друга следа, освен синята кръв и обезглавения труп в снега, Манон се обърна към крочанките.
Гледаха я с опулени очи, но никоя не понечи да помръдне.
Дори Тринайсетте и Дориан.
Манон събра двата меча, пъхна Ветросеч в ножницата през гърба си и тръгна към Гленис и Бронуен, вперили взор в нея.
Без нито дума подаде меча на Бронуен и само ѝ кимна с признателност.
После свали короната със звезди и я поднесе на Гленис.
- Твоя е - каза с гърлен глас.
Сред крочанките се разнесе шепот.
Гленис прие короната и звездите угаснаха. Лека усмивка осени лицето на старицата.
- Не - отвърна тя. - Не е моя.
Манон не помръдна, когато Гленис вдигна короната и пак я сложи на главата ѝ.
След това древната вещица коленичи в снега.
- Отнетото е върнато, загубеното е отново на мястото си. Приветствам те, Манон Крочан, Кралице на вещиците!
Манон устоя на трепета, който заплашваше да подкоси краката ѝ.
Устоя му дори когато крочанките, и Бронуен сред тях, паднаха на коляно пред нея. Дориан, изправен сред тях, ѝ се усмихна някак по-ведро и непринудено отпреди.
Накрая коленичиха и Тринайсетте, долепили по два пръста в челата на сведените си глави. Огнена гордост озаряваше лицата им.