Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Изгърбения се бе извърнал разсеяно.

— Трябва да тръгвам, момче.

Без да чака отговор, старият сапьор потупа Кайл по рамото и се запровира между мъжете.

Кайл се облегна на стената. Не усещаше коленете си. Вдигна сабята пред лицето си. Вода сълзеше и се стичаше по издълбания в стоманата знак на Вятъра. Възможно ли бе това? Възможно ли бе това същество да е едно от тях? Родоначалник на народа му. Свещен дух на Вятъра?

Дъждът отслабваше и Кайл погледна към заобикалящите ги плътни облачни стени. Като че Хребетът бе пронизал някакво друго измерение — свят на яростни тъмносиви облаци и безмилостен вятър. Докато Кайл гледаше, вятърът прерасна в буря, раздуха локвите дъждовна вода и накара всички да подирят убежище. Единствено Сивогрив остана прав, широко разкрачен, закрил лице с бронираната си ръка.

Вратата към главната постройка избухна навън, сякаш отнесена от взрив на морантска муниция. За тях Кайл бе слушал да разказват. Разпадна се на парчета, които пронизаха въздуха и с тракане отскочиха от колоните и стените като стрели от арбалет. Кайл трепна, когато един отломък закачи крака му. Един гвардеец отхвръкна назад и падна тъй внезапно, та никой не си направи труда да свали прицел и да провери как е.

Появи се мъж. Кайл беше поразен от масивността му, при все че не бе широкоплещест, колкото Сивогрив. Косата му бе гъста, млечнобяла и сплетена и изобщо не помръдваше от вятъра. Кожата му бе бяла като сняг. Надиплена и украсена с пискюли вълнена роба се спускаше от раменете до краката му като водопад от плат. Нищо по него не помръдваше — ни къдрица, ни ръб. Сякаш мъжът обитаваше някакво островче на покоя посред бурята.

Погледът му се местеше с непоколебима решимост от лице на лице. Когато този сребристобял взор попадна върху Кайл, той откри, че трябва да се извърне; очите сякаш го обладаха и го ужасиха с нещата, които предричаха. По някаква причина той усети, че се изчервява от срам — сякаш бе недостоен. Тогава ветровете притихнаха, а воят им секна. Развилнелите се плътни облаци сякаш се оттеглиха, за да съберат сили за един последен пристъп.

В безветрието навлезе Опушения. Сандалите му шляпаха по мокрия камък. Магусът (а Кайл бе сигурен, че създанието бе поне магус) наблюдаваше малкия човек с очевидна насмешка. Опушения коленичи и направи нещо с ръцете си на каменния под. Пламъци изригнаха от ръцете му и се стрелнаха по влажната скала. Огненият поток се извиваше като змия и напредваше към създанието. Магусът гледаше всичко това с нещо като търпеливо любопитство. Той наклони леко глава и свали очи, за да следи вървежа на огъня.

Когато доближи сандалите му, огненият поток се раздели на две и го обкръжи. Тежкият взор на създанието се вдигна и прониза Опушения, който трепна под тежестта му. Магусът щракна с пръсти и пламъците се пръснаха като натрошено стъкло. Опушения отлетя назад, сякаш го бяха ударили с юмрук. Плъзна се по хлъзгавия камък и се озова в краката на Сивогрив.