Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Болката го събуди с жегване. Свиреп пожар в дясната му ръка. Той замаяно я вдигна пред лицето си и я видя омотана в парцали. Намръщи се и опита да си спомни нещо.

— Върна се при нас, а? — попита познат дрезгав глас.

Повдигна глава и изсъска от острата болка, която туптеше вътре в черепа му. До него седеше Изгърбения. Бяха в една от издълбаните в черния базалт стаи. На стената зад Изгърбения се бе облегнал гвардеец. Главата му бе увита в парцали и през тях като горящ далеч в равнините сигнален огън го гледаше едно кафяво око.

Кайл се извърна и преглътна, за да навлажни гърлото си.

— Какво… какво стана?

Изгърбения сви рамене и извади една глинена лула от кесията на пояса си.

— Качулката намушка магуса или Асцендента, или каквото и да беше това нещо в Култа на Трагедията. Точно там и тогава удари светкавица, като самия край на света, според както го разправят някои религии, а когато свърши, само Забулените бяха останали. Нямаше и следа от приятелчето. Изпепелено. Имаш голям късмет, дето си жив. Но ръката ти е обгорена като печена на огън яребица.

Кайл погледна към превръзката си. Изчезнал? Убит?

— Как е възможно това?

Изгърбения натъпка с палец ръждив лист в лулата си.

— О, ти не познаваш Качулката като мен. Няма нещо живо, което да не може да убие. — Изгърбения се надвеси над него. — Казах им, че си тичал към магуса, за да го убиеш. Нали знаеш — да се прочуеш и тъй нататък. Може би ще ти излезе прякор — нещо като „Проклетият глупак с горящата ръка“. Нещо такова. Ако ме разбираш.

Кайл се изсмя, хвана туптящата си глава и изстена.

— Да, разбирам. Сега какво?

Изгърбения захапа лулата.

— Сега ще чакаме. Вятърът утихва. Скоро ще бъде достатъчно спокойно, за да се спуснем в кошницата. Изпълнихме задачата си.

— Ти успя ли?

Буйните сиви вежди на Изгърбения се събраха.