Среднощният диамант [bg]

Аделейд и аз седяхме сами, попивайки гледката.

— Семействата им — промърморих. Едно от правилата на Бляскавия двор беше, че през периода на обучението ни общуването с близките ни в Осфро може да се поддържа само чрез писма. Вече течеше осмият ни месец: не беше малко да прекараш толкова време, без да виждаш любимите си хора.

Гледах семейните срещи с печална усмивка. До мен Аделейд също ги гледаше и си спомних как в досието й също беше отбелязано НЯМА СЕМЕЙСТВО. Внезапно през вратата влязоха две познати лица и след един миг на шок затичах напред да прегърна Пабло и Фернанда Галиарди. Лонзо и аз бяхме пътували с тях от Сирминика и те ни бяха позволили да живеем с тях в Осфро. Малкият им апартамент беше съвсем малко по-голям от спалнята ми в Блу Спринг, но те бяха безотказно щедри към хората в нужда.

— Какво правите тук? — възкликнах. Двамата бяха прехвърлили шейсетте, а нашето имение беше на доста път с кон от столицата.

— Грижим се да не се замесваш в неприятности — каза Пабло. Косата му беше прошарена с повече сиви нишки, отколкото си спомнях. — И мисля, че ще хапнем. Само това ни казаха. — Звукът на родния ми език беше като музика.

— Виж се само — каза Фернанда: в очите й блестяха сълзи, докато ме обгръщаше с поглед. Носех розова муселинена рокля, косата ми беше прибрана назад и накъдрена. — Също като принцеса.

Веднага ги отведох при храната. Изглеждаха ми много по-кльощави. И аз ли съм била такава? След като напълниха чиниите си, ги отведох обратно до одеялото и седнах недалеч от роднините на Тамзин. Трудно беше да не им се усмихна. Имаше още три деца и Тамзин държеше на скута си най-малкото, момиченце на две-три години, докато другите — по-голямо момче и момиче — бяха облегнали глави на раменете й. Никога не бях виждала лицето на Тамзин толкова изпълнено с щастие и лишено от пресметливост.

За мое — и на Аделейд — удивление все пак една от нейните роднини също се бе появила. Беше закръглена жена с избеляла златиста коса и дружелюбно излъчване. Аделейд я представи като леля Сали и не изглеждаше особено щастлива, че това бе роднината, която беше дошла да я посети.

След представянията и светския разговор превключих на сирминикански и попитах:

— Има ли някакви писма от Лонзо? — Това беше последната ми, отчаяна надежда — че беше възстановил връзката, докато отсъствах.

Фернанда поклати печално глава.

— Не. Съжалявам.

— Ще го намериш — каза Пабло. Закърших ръце:

— Ами ако съм си пропиляла времето с Бляскавия двор? Цяла година, в която да не го търся! Трябваше да стана слугиня и да замина по-рано.

— И какво щеше да направиш тогава? — упрекна ме меко Пабло. — Щеше да си обвързана с един работодател години наред. Не би могла да го търсиш. Но като съпруга на някой заможен мъж ще имаш повече свобода и влияние.