Тайната на забранената книга [bg]

Притесни ме фактът, че използвах това като аргумент в негова полза. По-късно щях да осъзная, че все още съм била доста вцепенена от смъртта на Алина по време на тези първи седмици в Ирландия и доста безразсъдна вследствие на това. Въздъхнах.

— Разбира се. Влизайте!

Затворих вратата, откачих веригата, отворих я отново и пристъпих назад, позволявайки му да влезе. Отворих вратата чак до край, за да може всеки, който минеше по коридора, да вижда какво става вътре и ако се наложеше, щях да проглуша третия етаж с крясъците си за помощ. Адреналинът пулсираше в тялото ми и ме караше да се чувствам малко неуверена. Той все още носеше безукорния италиански костюм, ризата му все още беше толкова блестяща и бяла, както и преди часове. Тясната стая изведнъж стана натъпкана до преливане с Джерико Баронс. Ако обикновен човек изпълваше сто процента от молекулите, които заемаше, той някак успяваше да разпъне неговите до двеста процента.

Той хвърли кратък, но обстоен поглед наоколо и у мен не остана никакво съмнение, че ако по-късно бъде разпитан, щеше да може прецизно да изброи всеки детайл — от водните петна с цвят на ръжда по тавана до красивия ми сутиен на цветя, който лежеше на чергата. Сбутах чергата с палец, пращайки нея и товара й под леглото.

— Е, какво е? — казах. — Не, чакайте! Как се пише? — Бях опитала всичко днес и ако приемех, че той ми кажеше и оживеех, исках да мога да го проуча сама.

Той започна да крачи в малки кръгове около мен. Завъртях се с него — не исках да оставям гърба си незащитен.

— С-и-н-с-а-р — изрече той буква по буква.

— Шинсар? — повторих аз.

Той поклати глава.

— Ши-са. Ши-са-ду.

— О, това има голям смисъл. А това „ду“? — Той спря да обикаля, затова и аз спрях, гърбът му беше към стената, моят към отворената врата. След време, когато започнах да виждам модели, щях да разбера, че той винаги заставаше по този начин — никога с гръб към отворен прозорец или врата. Не ставаше дума за страх. Ставаше дума за контрол.

— Д-ъ-б.

— Дъб е ду? — Бях скептична. Нищо чудно, че не бях успяла да намеря тъпата дума. — Трябва ли тогава да наричам пъбовете „пу“3?

— Дъб е галска дума, госпожице Лейн. Пъб не е.

— Само да не се спукате от смях! — Мислех, че съм забавна. Тесногръд, както казах.

— Нищо в Шинсар Дъб не е повод за смях.

— Приемам забележката. Е, какво е това, което го прави толкова гробовно? — Погледът му се плъзна от лицето ми към пръстите на краката и обратно. Очевидно не беше впечатлен от видяното.

— Вървете си у дома, госпожице Лейн! Бъдете млада! Бъдете красива! Омъжете се! Родете бебета! Остарейте с някой красив съпруг!