Тайната на забранената книга [bg]

Не се виждаше жива душа.

— Ехо? — извиках аз, докато се въртях в кръг и изпивах гледката с очи. Книжарница като тази беше страхотна находка, невероятен край на иначе ужасен ден. Докато си чаках таксито, щях да прелистя няколко нови четива. — Ехо, има ли някой тук?

— Ще дойда при вас след миг, скъпа — долетя женски глас от задната част на магазина.

Чух тихо шептене на гласове — женски и мъжки, после тракане на токчета по дървен под.

Едрогърдата, елегантна жена, която се появи, някога е била зашеметяваща красавица като филмовите звезди от миналото. В момента беше някъде в началото на петдесетте. Лъскавата й тъмна коса беше събрана отзад на кок и разкриваше бледо лице с класически черти. Времето и гравитацията бяха белязали еластичната някога кожа с линиите на фин пергамент и бяха нагънали веждите й, но тази жена винаги щеше да бъде красива, чак до деня, в който умре. Носеше дълга сива права пола и тънка ленена блуза, която подчертаваше пищната й фигура и разкриваше намек за дантелен сутиен отдолу. Светли перли блестяха меко от врата, китката и ушите й.

— Аз съм Фиона. Мога ли да ви помогна с нещо, скъпа?

— Надявах се да използвам телефона ви, за да си повикам такси. И ще купя нещо, разбира се — добавих набързо. Много от местните плакати на магазини съветваха, че телефоните и тоалетните са само за плащащите клиенти.

Тя се усмихна.

— Няма нужда от това, скъпа, освен ако не желаете. Разбира се, може да използвате телефона.

След като прелистих телефонния указател и набрах номера на службата за таксита, реших да се възползвам добре от двайсетте минути чакане, като избрах два трилъра, модно списание и последната книга на Джанет Еванович1. Докато Фиона таксуваше покупките ми, реших да стрелям в тъмното, като мислех, че всеки, който работи с толкова много книги, трябва да знае по малко от много неща.

— Опитвам се да открия какво означава една дума, но не съм сигурна на какъв език е и дали изобщо я произнасям правилно — й казах.

Тя маркира последната книга и ми каза общата сума.

— Коя е тази дума, скъпа?

Погледнах надолу, докато тършувах в чантата за кредитната карта. Книгите не бяха в бюджета ми и щеше да се наложи да отложа, докато се върна у дома.

— Ши-саду. Поне така мисля, че е — намерих портфейла си, извадих картата „Виза“ и отново погледнах към жената. Беше застинала и изглеждаше бяла като привидение.

— Никога не съм чувала за нея. Защо я търсите? — каза тя стегнато.

Примигнах.

— Кой каза, че я търся? — Не бях казала, че я търся. Просто попитах какво значи думата.