Тайната на забранената книга [bg]

— Абсолютно. — Той гледаше лицето ми, докато попивах отговора му. — Обмисляте ли отново престоя си, госпожице Лейн?

— Абсолютно не.

— Тогава ще се върнете у дома в кутия.

— Още една от вашите заплахи?

— Няма да съм аз този, който ще ви сложи там.

— А кой?

— Отговорих на въпроса ви, сега е ваш ред да отговорите на моя. Какво знаете за Шинсар Дъб, госпожице Лейн?

Очевидно изобщо не достатъчно. В какво, за Бога, се беше забъркала сестра ми? Може би в някакъв мрачен дъблински подземен свят с откраднати артефакти, населен с убийци и безскрупулни крадци.

— Кажете ми! — притисна ме той. — И не лъжете! Ще разбера.

Погледнах остро към него, почти способна да повярвам, че би могъл. О, не по някакъв екстрасенски начин — не вярвам в тези неща — а по начин, по който човек изследва внимателно хората, събира техните най-дребни жестове и изражения и ги преценява.

— Сестра ми учеше тук. — Той ми беше дал основния минимум. И аз нямаше да му дам нищо повече. — Беше убита преди месец. Остави ми съобщение на гласовата поща точно преди да умре, в което ми казваше да намеря Шинсар Дъб.

— Защо?

— Не каза. Просто каза, че всичко зависи от това. — Той издаде нетърпелив звук.

— Къде е съобщението? Трябва да го чуя сам.

— Без да искам го изтрих — излъгах.

Той кръстоса ръце на гърдите си и се облегна на стената.

— Лъжкиня! Не бихте направила такава грешка със сестра, която толкова обичате, че сте готова да умрете за нея. Къде е? — Когато не казах нищо, той продължи меко: — Ако не сте с мен, госпожице Лейн, значи сте срещу мен. Нямам милост към враговете си.

Вдигнах рамене. Той искаше същото нещо като мен и беше готов да убие за него. Това, според мен, ни правеше врагове, откъдето и да го погледнех. Надзърнах през рамо към коридора отвъд отворената врата и обмислих следващия си ход. Не заплахата му ме накара да реша. Исках да видя лицето му, когато му пуснех съобщението. Ако по някакъв начин беше замесен със сестра ми или с нейната смърт, се надявах да се издаде с нещо, когато чуе гласа й и думите й. Исках също така да знае колко знам и да вярва, че полицията също знае.

— Вече дадох копие на записа на дъблинската полиция — му казах, докато вадех от чантата телефона и търсех записаното съобщение. — Те търсят мъжа, с когото е имала връзка.

„Виж как Мак блъфира!“ По-добре отколкото: „Виж как Мак бяга!“. Много по-добре от: „Виж как глупавата Мак си проси да бъде убита!“. Той не подложи думите ми на съмнение — дотук с хвалбата му, че ще разбере, ако лъжа. Натиснах високоговорителя и пуснах записа, а гласът на Алина изпълни малката стая.

Трепнах. Без значение колко пъти го слушах, съобщението й винаги ме караше да се свивам. Сестра ми звучеше толкова изплашена, а само няколко часа по-късно вече беше мъртва. И след петдесет години все още щях да чувам съобщението й да звъни в сърцето ми дума по дума.