Тайната на забранената книга [bg]

Смених уличните си дрехи с дантелена прасковена блузка за спане и подходящи шорти. Това беше другото неудобство на общите бани — или се обличаш напълно след душа, или рискуваш полугол див бяг по коридора покрай десетки врати, които може да се отворят във всеки един момент. Избрах първия вариант.

Довърших разопаковането на багажа ми. Бях донесла няколко утешителни предмета от дома. Извадих една от свещите на Алина с аромат на праскови и сметана, два шоколада „Хърши“, любимия ми чифт избелели и много любими отрязани дънки, които мама заплашваше, че ще изхвърли, и малка снимка в рамка на нашите, която подпрях на лампата върху скрина.

После претършувах раницата си, изрових бележника, който бях купила преди няколко седмици, и седнах с кръстосани крака на леглото. Алина винаги беше водила дневник, още откакто бяхме деца. Като досадна по-малка сестра откривах повечето от скривалищата й. Тя беше станала много находчива с течение на годините и последното, което успях да намеря, беше зад разхлабен перваз в дрешника й. Аз я тормозех безмилостно за поредното гадже, по което се беше отнесла, и гарнирах присмеха си с досадни мляс-мляс звуци.

Самата аз никога не бях водила дневник. Но след погребението отчаяно се нуждаех от отдушник и бях изляла страници тъга в това нещо. Напоследък пишех списъци — какво да опаковам, какво да купя, какво да науча, къде да отида първо. Списъците бяха станали мои котви. Те ме крепяха през дните. Забравата, която ми носеше съня, ме прекарваше през нощите. Докато знаех точно къде ще отида и какво ще направя на следващия ден, нямаше опасност да залитна.

Бях горда от това колко добре се бях справила през моя първи ден в Дъблин. Но пък, когато срещаш само заплахи, не е никак трудно самият ти да започнеш да се държиш заплашително. Знаех какво съм наистина — красива млада жена, недостатъчно възрастна, за да обслужва бар, която никога не е ходила по-далеч от съседните на Джорджия щати, която наскоро е загубила сестра си и която — по думите на Джерико Баронс — е нагазила в дълбокото.

„Иди в колежа «Тринити», говори с преподавателите й и се опитай да намериш имената на приятелите й!“, беше първата ми задача за утре. Имах копие от имейла със списъка на преподавателите на Алина както и с програмата на учебните й занятия. Беше ми го изпратила в началото на семестъра, за да знам кога е в час и кога имам най-добри шансове да я открия у дома, за да говорим. С малко късмет, някой от тези, с които щях да говоря утре, щеше да знае с кого се е виждала Алина и да ми каже кой е мистериозният мъж. „Иди в местната библиотека, продължавай да се опитваш да откриеш ши-саду_!“_, беше следващата ми задача. Със сигурност нямаше да се върна в онази книжарница. Това решение ме вбесяваше, защото това беше една наистина невероятна книжарница. Не можех да се отърва от усещането, че имах късмет да избягам днес. Че ако таксиметровият шофьор не беше дошъл точно в този момент, Джерико Баронс можеше да ме върже за стол и да ме измъчва, докато не му кажех всичко, което искаше да знае. „Купи кашони, торби и метла, които да отнесеш в апартамента на Алина!“, беше третата ми задача. Тя не беше задължителна. Не бях сигурна, че съм готова да се върна там. Загризах върха на молива и ми се дощя да бях видяла инспектор О’Дъфи. Бях се надявала да взема копие от докладите му и да проследя пътя, който беше следвало разследването на Гарда. За нещастие тази възможност трябваше да остане на изчакване няколко дни.