Тайната на забранената книга [bg]
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Треска #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1179-7
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Тайната на забранената книга [bg]». Краткое содержание книги:
Направих кратък списък на нещата, които трябваше да купя от местния магазин — адаптор за зарядното на айпода, сок и няколко евтини закуски, които да държа в стаята, а после угасих лампата и почти мигновено изпаднах в дълбок сън.
Събуди ме чукането по вратата.
Седнах, разтривайки уморени, пълни с пясък очи, които сякаш бях затворила само преди секунда. Отне ми няколко мига да си спомня къде бях — в двойно легло в ледена стая в Дъблин, с дъжд, който трополеше леко по прозореца.
Бях сънувала фантастичен сън. С Алина играехме волейбол край един от многото язовири, изградени от енергийната компания „Джорджа Пауър“ и пръснати из целия щат. Имаше три близо до Ашфорд и ние ходехме на някой от тях почти всеки уикенд през лятото — забавлявахме се, събирахме тен и гледахме момчетата. Сънят беше толкова жив, че все още можех да усетя вкуса на бирата „Корона“ с лайм, да помириша слънцезащитното масло с кокос и да усетя коприната на пясъка под краката си.
Погледнах часовника. Беше два сутринта. Бях сънена и кисела и не се опитах да го прикрия.
— Кой е?
— Джерико Баронс.
Не бих могла да бъда събудена по-рязко, дори ако бях ударена по главата с чугунения тиган на мама. Какво правеше той тук? Как ме беше открил? Скочих и посегнах към телефона, готова във всеки момент да се обадя на рецепцията, за да повикам полиция.
— Какво искате?
— Имаме информация за размяна. Вие искате да знаете какво е. Аз искам да знам какво знаете за нея.
Не бях готова да разкрия колко уплашена бях, че ме беше открил.
— Умник сте, нали? Осъзнах го още в магазина. Какво ви забави толкова?
Последва толкова проточена тишина, че започнах да се чудя дали не си е отишъл.
— Не съм свикнал да моля за това, което искам. Нито да разменям нещо с жена — каза той накрая.
— Е, свиквай с това с мен, приятел, защото не приемам заповеди от никого. И не давам нищо безплатно.
„Празни, празни, празни заплахи, Мак.“ Но той не знаеше това.
— Възнамерявате ли да отворите тази врата, госпожице Лейн, или ще разговаряме там, където всеки може да се бърка в работата ни?
— Наистина ли възнамерявате да разменим информация? — парирах аз.
— Да.
— И ще започнете пръв?
— Да.
Раменете ми се отпуснаха. Преместих ръката си от телефона. Бързо изправих рамене. Знаех цената на усилието да поставиш усмивка на тъжно лице — след време това умение те кара да се чувстваш щастлив. Със смелостта не беше по-различно. Доверието ми към Джерико Баронс беше равно на увереността ми, че мога да го победя, което значеше, че изобщо нямах такова, но той знаеше какво е това ши-саду и въпреки че се надявах да намеря информация някъде другаде, не можех да не се запитам и какво щеше да стане, ако не успеех? Ами ако изгубех седмици в напразно търсене? Времето беше пари, а моето беше ограничено. Ако той имаше желание да разменя, трябваше да отворя вратата. Освен ако…
— Можем да говорим през вратата — казах.
— Не.
— Защо не?
— Аз съм затворен човек, госпожице Лейн. Това не подлежи на обсъждане.
— Но аз…
— Не.
Издишах раздразнено. Тонът на гласа му говореше, че ще бъде чиста загуба на време да споря. Станах и се пресегнах за чифт дънки.
— Как ме намерихте? — Закопчах цепката и прокарах ръце през косата си. Винаги се заплита, когато спя, защото е много дълга. Беше истинска кошница.
— Вие се сдобихте с нает превоз в моето учреждение.
— Наричаме ги таксита там, откъдето идвам. И книжарници. — Боже, ама че беше тесногръд!
— Ние пък имаме добри обноски там, откъдето аз идвам, госпожице Лейн. Как е при вас?
— Трябваше да говорите. Не е моя вината. Заплахите винаги изваждат на показ най-лошото у мен. — Отворих вратата съвсем малко и се взрях в него през процепа, оставен от веригата.