Тайната на забранената книга [bg]

— Но Алина не би постъпила така — възразих. — Сестра ми обожаваше задушните зали. Бяха най-любимото й нещо на света. Възможността да учи в колежа „Тринити“ беше всичко за нея.

— Съжалявам! Казвам само това, което наблюдавах.

— Имате ли представа кои бяха приятелите й?

— Боя се, че не.

— Тя имаше ли приятел? — настоях аз.

— Не, доколкото знам. В случаите, в които съм я виждал в компанията на други, не съм забелязвал. Съжалявам, госпожице Лейн, но сестра ви беше една от многото студенти, които преминават през тези зали всеки семестър и ако изобщо се е отличила, то беше чрез отсъствието си, а не чрез присъствието си.

Усмирена му благодарих и си тръгнах.

Професор Ахерн беше петият от преподавателите на Алина, с когото бях говорила до момента и портретът на сестра ми, който бяха обрисували, беше на жена, която не познавах. Жена, която не посещаваше лекциите, която не се интересуваше от обучението си и изглежда нямаше приятели.

Погледнах към списъка си. Оставаше ми да проследя още само един професор — жена, която преподаваше само в сряда и петък. Реших да се отправя към библиотеката. Докато бързах навън през големите тревни площи, изпълнени с излежаващи се студенти, попиващи късното следобедно слънце, обмислях възможните причини за необичайното академично поведение на Алина. Курсовете, предлагани чрез програмата за чуждестранни студенти, бяха създадени така, че да повишават културното съзнание, така че сестра ми (за която английският беше основен предмет и която имаше намерение да вземе докторска степен по литература) накрая се беше озовала с курсове като „Цезар в келтска Галия“ и „Въздействието на индустрията върху Ирландия през двайсети век“. Възможно ли беше тези предмети просто да не й бяха харесали?

Не можех да си го представя. Алина винаги е била любопитна за всичко.

Въздъхнах и веднага съжалих за дълбоко поетия въздух. Ребрата ме боляха. Сутринта се бях събудила, за да открия широка ивица синини по тялото си, точно под гърдите. Не можех да облека сутиен, защото от бельото болеше твърде много, затова облякох розова камизола, обшита с нежни рози, под розов пуловер, който допълваше моя Весел-Ярък-Секси-Розов-Апетитен маникюр и педикюр. Черни три четвърти панталони, широк сребърен колан, сребърни сандали и малка сребриста чанта „Джуси Кутюр“, за която спестявах цялото минало лято, допълваха тоалета ми. Бях вдигнала дългата си руса коса на висока конска опашка с красива емайлирана шнола. Може да се чувствах натъртена и объркана, но за Бога, изглеждах добре. Както усмивката, която не идваше от сърцето ми, така и откритата демонстрация на самоувереност, ме караха да се чувствам по-сигурна вътрешно, въпреки че отчаяно имах нужда от нещо за повдигане на духа.