Тайната на забранената книга [bg]

„Давам ви срок до утре в девет вечерта да се махнете от тази страна и от пътя ми.“ Какво нахалство! Трябваше да си прехапя езика пред детинския импулс да му се сопна: „Или какво? Вие не сте ми шеф“, последван от дори още по-детинския да се обадя на мама и да ревна: „Тук никой не ме харесва и дори не знам защо“.

А оценката му за хората! Какъв циник!

— Ходеща жертва? Целуни ми петунията! — промърморих. Чух се и изстенах. Родена и отгледана в Библейския пояс4, мама беше заемала строга позиция относно проклинането, докато двете със сестра ми растяхме. „Една красива жена не трябва да има грозна уста“ — казваше тя. Затова с Алина изработихме наши собствени глупави думи за заместители. Вместо мамка му казвахме кофичка с фъдж. Задник беше петуния. Лайната бяха маргаритки, а думата с „Е“, която дори не помня кога за последен път бях използвала, беше жаба. Схващате идеята.

За съжаление ги казвахме толкова често като деца, че ни бяха станали навик, толкова труден за премахване, колкото и истинските ругатни. За мое безкрайно унижение, колкото по-разтревожена бях, толкова по-вероятно беше да се върна към речника си от детството. Беше малко трудно да накараш ергенско парти на бара да те приема сериозно, когато заплахата ти е: „По-добре се отдръпнете или охраната ще ви изкара маргаритките с ритници и ще ви изхвърли петуниите през вратата“. В този малко чувствителен век, възпитаният език ти докарва по-често подигравки. Прочистих гърло.