Тайната на забранената книга [bg]

— Защо я искате?

Той сви рамене.

— Безценна е. Аз съм колекционер на книги.

— И това ви кара да искате да убиете за нея? Какво планирате да правите с нея? Да я продадете на този, който дава най-много?

— Ако не одобрявате методите ми, не ми се пречкайте!

— Добре.

— Добре. Какво още имате да ми кажете, госпожице Лейн?

— Нищо. — Взех си обратно телефона, пресъхраних съобщението и хвърлих леден поглед от него към вратата, насърчавайки го да си тръгне.

Той се засмя с тежък, мрачен смях.

— Разбрах, че бях отпратен. Не си спомням последния път, когато ми се е случвало.

Не усетих какво смяташе да направи. Беше ме подминал и беше стигнал почти до вратата, когато ме сграбчи и ме притисна до тялото си. Беше като удар в тухлена стена. Тилът ми отскочи от гърдите му и зъбите ми изтракаха от удара.

Отворих уста да извикам, но той я затисна с ръка. После обви другата си ръка около гърдите ми толкова стегнато, че не можех да напълня дробовете си с въздух. Тялото му беше много по-силно под този фин костюм, отколкото можех да допусна. Беше като подсилена стомана. В този миг разбрах, че отворената врата не беше нищо повече от подигравателна отстъпка, плацебо, което ми беше дал и което аз бях преглътнала. Можеше да ми прекърши врата, когато поиска, и аз нямаше да мога да издам дори един вик. Или можеше просто да ме задуши, както правеше сега. Силата му беше огромна. Просто поразителна. А използваше едва една малка частица от нея. Можех да усетя въздържането в тялото му — той беше много, много внимателен с мен.

Той притисна устни към ухото ми.

— Вървете си у дома, госпожице Лейн! Мястото ви не е тук. Откажете се от Гардий! Спрете да задавате въпроси! Не търсете Шинсар Дъб или ще умрете в Дъблин! — Той освободи достатъчно устата ми, за да мога да отговоря, и достатъчно от ребрата ми, за да успея да вдишам.

Засмуках отчаяно нужния ми въздух.

— Ето, пак ме заплашвате — изхриптях. По-добре да умра с озъбване, отколкото сумтейки.

Ръката му се впи в ребрата ми, отново отрязвайки въздуха ми.

— Не заплашвам — предупреждавам. Не съм я търсил толкова дълго и не съм стигнал толкова близо, за да позволя някой да ми се изпречи на пътя и да прецака нещата. Има два вида хора на този свят, госпожице Лейн. Тези, които оцеляват без значение от цената, и тези, които са ходещи жертви. — Той притисна устни отстрани на врата ми. Усетих езика му там, където пулсът ми туптеше, да проследява вената. — Вие, госпожице Лейн, сте жертва. Агне в град на вълци. Ще ви дам срок до утре в девет вечерта да се махнете от тази страна и от пътя ми.

Той ме пусна и аз се строполих на пода, а кръвта ми жадуваше за кислород.

Когато отново успях да се изправя, него вече го нямаше.