Тайната на забранената книга [bg]

— Само Мак е достатъчно — изплъзнах се аз.

— И какво знаете за ши-саду, само Мак?

— Нищо. Точно затова питам. Какво е?

— Нямам представа — каза той. — Къде чухте за нея?

— Не си спомням. Какво ви интересува?

Той кръстоса ръце.

Аз кръстосах моите. Защо тези хора ме лъжеха? Какво, за Бога, беше това нещо, за което питах?

Той ме изучаваше с хищническия си поглед, оценяваше ме от глава до пети. Аз също го изучавах. Той не просто заемаше пространство, той го насищаше. Преди стаята беше пълна с книги, сега беше пълна с него. Беше висок около метър и деветдесет — метър и деветдесет и два, имаше тъмна коса, златиста кожа и тъмни очи. Чертите му бяха силни и изсечени. Не можех да налучкам националността му нито пък акцента — нещо европейско, идващо от Средиземноморието или пък може би като наследство от тъмна циганска кръв. Носеше елегантен тъмносив италиански костюм, яркобяла риза и вратовръзка в ненатрапчив десен. Не беше красив. Това е твърде спокойна дума. Беше наситено мъжествен. Беше сексапилен. Привличаше. В него се усещаше непреодолима чувственост, в тъмните му очи, в плътните му устни, в начина, по който стоеше. Беше от типа мъже, с който не бих флиртувала и след милион години.

Усмивка накъдри устните му. Изобщо не изглеждаше по-мило отпреди и не се заблудих нито за миг.

— Знаете какво означава — казах му. — Защо просто не ми кажете?

— Вие също знаете нещо за нея — каза той. — Защо не ми кажете?

— Аз попитах първа. — Детинско може би, но беше единственото, което можах да измисля. Не го удостоих с отговор. — Ще разбера по един или друг начин — казах. Ако тези хора знаеха какво е, някъде в Дъблин някой друг щеше също да знае.

— Както и аз. Не се съмнявайте в това, просто Мак.

Дадох му най-ледения си поглед, усърдно практикуван върху пияни, похотливи клиенти в „Тухларната“.

— Това заплаха ли е?

Той пристъпи напред и аз се сковах, но той се пресегна покрай мен, над рамото ми. Когато отстъпи назад, държеше кредитната ми карта.

— Не, разбира се — погледна към името ми, — госпожице Лейн. Виждам, че кредитната ви карта е издадена от „СънТръст“. Това не е ли южняшка банка в САЩ?

— Може би — грабнах картата си от ръката му.

— От кой щат в Юга сте?

— Тексас — излъгах.

— Нима? Какво ви води в Дъблин?

— Не е ваша работа.

— Стана моя работа, когато влязохте в моето учреждение, разпитвайки за ши-саду.

— Значи наистина знаете какво е. Току-що го признахте.

— Не признавам нищо. Както и да е, ще ви кажа това: Вие, госпожице Лейн, нагазвате в дълбокото. Приемете съвета ми и се измъкнете, докато все още е възможно!

— Твърде късно. Не мога. — Неговата снизходителна властност ме вбесяваше. Когато се вбеся, забивам пети точно където съм.

— Жалко! Няма да изкарате и седмица, така както наивно налагате със сопата. Ако благоволите да ми кажете какво знаете, може да успея да увелича шансовете ви за оцеляване.