Тебеширения човек [bg]

− Забрави. — Той с погнуса хвърли кофата на земята. — Да вървим да се попръскаме още малко.

Надигнахме от местата си, но аз оставих другите да минат напред, наведох се и тайно мушнах един тебешир в джоба си.

Едва се бях изправил, когато чух трясък и викове. Обърнах се, без да знам какво очаквах да видя. Вероятно че някой е изтървал нещо или че се е препънал и паднал.

Трябваше ми известно време да осъзная действителната гледка. Преподобният Мартин лежеше по гръб сред бъркотия от чаши, счупени чинии и пръснати бутилки с кетчуп. Държеше се за лицето и издаваше странен, мучащ звук. Над него се извисяваше рошава фигура по шорти и скъсана тениска, все още с вдигнат юмрук. Баща ми.

Мамка му! Татко бе нокаутирал енорийския свещеник.

Стоях като парализиран, докато той произнесе с неестествен, гърлен глас:

− Ако още веднъж заговориш жена ми, кълна се, че ще…

Но в какво точно се кълнеше не стана ясно, защото бащата на Дебелия Гав го дръпна встрани. Някой помогна на отеца да се изправи. Той бе пребледнял, а носът му кървеше. Бялата му якичка бе изпъстрена с алени петна.

− Нека господ ви съди за това — посочи с треперещ пръст родителите ми.

Татко взе да му налита отново, но бащата на Гав го държеше здраво.

− Стига, Джеф, зарежи.

Нещо пъстро се мярна покрай мен. Беше Ники, която притича и улови свещеника за ръка.

− Хайде, татко. Да си вървим.

Той се отскубна толкова рязко, че я накара да залитне. После все салфетка, попи кръвта от лицето си и като каза на майката на Гав: „Благодаря за поканата“, вдървено се упъти към къщата.

Ники хвърли поглед назад към градината. Ще ми се да мисля, че зелените й очи за миг срещнаха моите, че помежду ни е преминало някакво безмълвно разбирателство, но всъщност тя най-вероятно е искала просто да провери кой е забелязал суматохата (всички, разбира се), преди да последва баща си.

За кратко обстановката сякаш замря. Нямаше движения, нито разговори. После бащата на Дебелия Гав плясна с ръце и възкликна с плътен, сърдечен глас:

− Е, кой иска допълнително от моите гигантски наденички?

Надали някой още беше гладен, но хората закимаха, заусмихваха се, а майката на Гав усили леко музиката.

Усетих тупване по гърба и подскочих като ужилен. Беше Железния Мики, ухилен до уши.

− Леле, не мога да повярвам, че баща ти току-що преби свещеник.

Аз също не можех. Обърнах се с пламнало лице към Дебелия Гав.

− Страшно съжалявам.

− Сигурно се шегуваш — повдигна вежди той. — Беше адски яко. Това е най-хубавият рожден ден, който съм имал досега!

− Еди — доближи майка ми със странна, напрегната усмивка. — Ние с баща ти вече ще се прибираме.