Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
След време Мишо успя да усвои тактиката на играта и започна по-често да заема почетното предпоследно място. Веднъж дори стана трети, след като победи дори Стефчо. Това, обаче, стана след като Митето му помогна да си направи собствено и подобаващо оръжие. За приклад и основа на цевта послужи един стар и дървен автомат-играчка тип Шпагин с кръгъл пълнител, който веднага бе изхвърлен от Митето, за да не пречи. „С него ще си като оня от паметника на площада!“, каза му той и запокити диска надолу по улицата. За пръв път тогава Мишо осъзна приликата между автоматите. Знаеше за паметника, нямаше как да не знае, но нямаше още представа защо е издигнат и какво символизира. За него паметникът бе просто много висок, с внушителни мъж и жена най-отгоре, които държаха знаме и автомати. От двете му страни имаше барелефи, пресъздаващи сцени от някакви боеве. На едната се виждаха обикновени хора, облечени по селски, сред които стърчеше свещеник с дълга брада и оръдие пред него, а на другата — отстъпващи немци с шмайзери и грозно изкривени лица. Това определено бяха лошите, единият от тях дори бе застинал в предсмъртна агония. Във всички сръбски филми с Раде Маркович и Бата Живоинович, които прожектираха в кино „Косидис“, немците винаги бяха гадни, отблъскващи, често глупави. Езикът им бе представен като най-обикновено мъцане, което пичовете често и подигравателно имитираха след филма. Чак след време, и то в Западна Германия, Михаил Обретенов щеше да разбере колко несъстоятелен е бил този мит, дори щеше с насмешка (но все пак тайно) да разказва на своя състудент-цигулар и немски евреин, Волф Щайнер, как все още им пълнят главите с какви ли не социалистически глупости. Волф бе дете на емигранти, избягали в началото на 40-те години в Америка от режима на Хитлер. Той бе роден и израснал „отвъд океана“, знаеше, че е евреин и не искаше да проумява нищо друго освен музиката. Все пак, искрено се смя, когато Мишо му разказа как са ги порицали в училище, затова че са се гонели около паметника, че са играели там на фунийки и „кубчета“ и са разхвърляли венците.
Митето измисли играта на кубчета. Основата на паметника бе един внушителен квадрат с подстъпи-стъпала от трите му страни, без фронталната, над която имаше мемориален надпис и пред която се слагаха венци. На гърба на паметника, откъм градската градинка, имаше ниша с врата и метална решетка с петолъчки, а зад нея — костница. През стъклото на вратата се виждаха няколко тъмнокафяви урни, в които (предполагаше се) бе прахът на загинали антифашисти. Всъщност, бяха празни! В четирите ъгъла на квадратния фундамент имаше огромни кубове, като върху всеки бе зациментирана по една белокаменна кашпа. Тук лятно време растяха петунии. Пичовете ги наричаха грамофончета. Именно тия кашпи и кубове подсказаха на Митето за играта. Тя се състоеше в следното: на всяко кубче заставаше по един играч. От там той не можеше да стреля, нито да бъде обстрелван — мястото представляваше неутрална зона. Между кубчетата и около самия паметник с барелефите и гробницата се разхождаше оня, който броенето бе оставило последен. Той трябваше да убие някой от четиримата, след което щеше да заеме неговото място, а убитият ставаше преследвач. Четиримата, обаче, бяха длъжни непрекъснато да сменяват местата си, за да може петият играч, преследвачът, да ги издебва в момента, когато те не са на неутрална зона. Получаваше се нещо като „пиян морков“, само че без топка, а с фунийки. При тази игра венците биваха използвани за прикритие, вследствие на което те бяха разбутвани от тичането. Все пак, имаше бдителни граждани. Те донесоха, където трябва за безобразията на пичовете, и последствията не закъсняха — мъмрене пред строя в Гьолското училище и на косъм от остригване до кожа. Спаси ги фактът, че в играта са участвали Стефчо и Кирчо — децата на секретаря по селското стопанство, другаря Пенев. Училищното ръководство така и не научи, че главният инициатор бе синът на шофьора Фончо, който често возеше другаря Пенев. Волф наистина се смя от сърце и душа, но и завидя за безгрижното детство на Михаил Обретенов.
— Всеки срещу всеки, нали? — извика Самуел.
— Дадено! — отвърна Митето. — Мишо, бягай да си остайш колелото!
— Айде, като свършим играта, да идем на минералната? — предложи Стефчо.
През това време Мишо вече въртеше педалите нагоре по „Аница“ и не предполагаше, че днес за пръв път щеше да се отдалечи от тяхната улица. Пичовете одобриха идеята и го изчакаха — нямаше как, щом Митето настоя.
Минералната