Сянката на марионетките

Бийн направи гримаса и поклати глава.

— Защо? За да се воюва срещу тях? Една раса от свръхнадарени хора, които се размножават възможно най-бързо, защото ще умрат, преди да са навършили двайсет. И всеки от тях да проклина името на техния родоначалник, защото не е прекратил тази пародия със собствената си смърт.

— Това не е пародия — възрази Петра. — И какво те кара да мислиш, че твоите… отличителни белези наистина ще се предадат на децата ти?

— Права си — отвърна Бийн. — Ако се оженя за ниско момиче с дълъг живот като теб, моето потомство ще се състои от втора ръка умници, които ще живеят до седемдесет години и ще растат на височина до един и осемдесет.

— Искаш ли да знаеш какво правех? — попита Петра.

— Не си пазарувала.

— Разговарях със сестра Карлота.

Той замръзна и извърна поглед от нея.

— Вървях по пътищата на нейния живот — каза Петра. — Говорех с хора, които е познавала. Виждах, каквото е видяла тя. Научавах, каквото е научила тя.

— Не искам да знам — каза Бийн.

— Защо не? Тя те обичаше. След като те откри, тя живееше само заради теб.

— Знам. И умря заради мен, защото бях глупав и нехаен. Дори не се нуждаех от помощта й. Просто мислех, че ми е нужна за кратко, но с течение на времето открих, че не е така. Уви, тя вече беше в самолета, на път към ракетния снаряд, който я уби.

— Има едно място, където искам да отидем, докато чакаме Амбул да направи чудо.

— Слушай, сестра Карлота ми каза как да установя връзка с учените, които ме изследваха. От време на време им пиша, а те ме информират кога точно ще настъпи моята смърт и колко вълнуващ е целият постиган от тях прогрес в разбирането на човешкото развитие благодарение на моето тяло и получените от него малки проби, които поддържат тъканите ми живи. Петра, ако се замислиш, аз съм безсмъртен. Тези тъкани ще бъдат живи в лабораториите по целия свят хиляда години след моята смърт. Това е една от ползите да бъдеш свръхестествен.

— Аз не говоря за тях — поясни Петра.

— Тогава какво? Къде искаш да отидеш?

— При Антон. При този, който откри Ключа, Ключа на Антон. Генетичната промяна, дала в резултат теб.

— Той е още жив?

— Не само жив, но и на свобода. Войната свърши. Не че вече е в състояние да прави сериозни изследвания. Психологическите блокове реално не са отстраними. На него му е трудно да говори за… е, поне да пише за случилото се с теб.

— Тогава защо да го безпокоим?

— Можеш ли да направиш нещо по-добро?

— Винаги имам нещо по-добро за правене от това да ходя до Румъния.

— Но той не живее там, а в Каталуния.

— Шегуваш се.

— Родината на сестра Карлота. Град Матаро.

— Защо е отишъл там?

— Отличен климат. Нощни разходки. Танци с приятели. Тихото море, поглъщащо жадно брега. Горещият африкански вятър. Големите пенести вълни на зимното море. Споменът за Колумб, идващ да посети краля на Арагон.

— Това е Барселона.

— Е, той говореше, че е виждал мястото. И градината, проектирана от Гауди. Явно обича да разглежда. Мисля, че обикаля от място на място и се интересува много от теб.