Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
— Защо изобщо спаси човешката раса? — попита гневно тя на летището на Даруин.
— За да не участва повече в глупавата игра.
— Или за да може Ахил да го управлява?
— Някой ден Ахил ще умре. Калигула е умрял.
— С помощта на „верни“ приятели — подчерта Петра.
— А когато той умре, може би ще го наследи някой по-добър. След Сталин е бил Хрушчов, след Калигула — Марк Аврелий.
— Не веднага след него. А при управлението на Сталин умряха трийсет милиона.
— Това прави трийсет милиона, които не е управлявал — отбеляза Бийн.
Понякога изричаше ужасни неща, но тя вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че говори грубо само когато е потиснат. В такива моменти той си припомняше, че не е част от човешката раса и скоро му предстои сигурна смърт, вместо да обърне внимание на чувствата си.
— Не си толкова студен — промълви тя.
Той имаше навика да спори, когато тя се опитваше да го увери в неговата хуманност. Харесваше й да тълкува мълчанието му като знак за напредък, но се опасяваше, че Бийн вече не спори с нея, защото не му пука какво мисли тя.
— Ако се установя на някое място — каза той, — нямам шанс да оцелея.
Смущаваше я, че той продължава да използва „нямам“, вместо „нямаме“.
— Ти мразиш Ахил и не искаш той да управлява света. Ако вее пак възнамеряваш да направиш нещо, за да го спреш, трябва да се установиш на едно място и да се заловиш за работа.
— Добре, кажи ми тогава, щом си толкова умна, къде ще бъда в безопасност.
— Във Ватикана — предложи Петра.
— Колко площ заема това мъничко кралство? Колко силно желаят всички тези кардинали да се вслушат в думите на едно момче?
— Добре, тогава някъде в мюсюлманските страни.
— Ние сме неверници — възрази Бийн.
— А те са хора, решени да не попадат под господството на китайците, хегемона или който и да е друг.
— Моето мнение е, че те нямат нужда от нас.
— Моето мнение пък е, че независимо дали ни искат или не, ние сме врагове на техните врагове.
— Ние сме две деца без армия, без информация за продан и без влияние.
Петра не си направи труда да отговори, защото Бийн беше прав. Освен това тя най-после бе спечелила — той вече обмисляше къде, а не дали ще се установи и залови за работа.
Намираха се в Полша. Пътували бяха с влака от Катовице за Варшава, а сега се разхождаха из Лазиенки, един от големите паркове в Европа с древни алеи, криволичещи сред гигантски дървета и фиданки, засадени, за да ги заместят един ден.
— Тук ли си идвал със сестра Карлота? — попита го тя.
— Само веднъж — отвърна Бийн. — В Ендър тече и полска кръв. Не знаеше ли?
— Сигурно по майчина линия. Уигин не е полско име.
— Полско е, когато го смениш от Вицорек — отбеляза Бийн. — Не мислиш ли, че господин Уигин прилича на поляк? Идеално би се вписал тук, не че националността вече означава нещо.
— Националност? — Петра се засмя. — Нещото, заради което хората са умирали, избивали и са имали в продължение на векове?
— Не. Мисля, че имах предвид потекло. Така много хора са отчасти това, отчасти онова. Да предположим, че аз съм грък, но баба ми по майчина линия е била нигерийски дипломат. Така че, когато отивам в Африка, приличам повече на грък, а когато отивам в Гърция, приличам по-скоро на африканец. В сърцето си бих могъл да нося по малко от двете.
— Ти си специален случай, Бийн — каза Петра. — Никога не си имал родина.
— Както и детство, предполагам — допълни Бийн.
— На практика никой от нас във Военното училище няма опит в едното или в другото.
— Може затова толкова много деца на Военното училище отчаяно се стремят да докажат предаността си към своята родина.
В това имаше смисъл.
— Тъй като имаме малко корени, ние се вкопчваме в тях.
Тя мислеше за Влад, който бе толкова фанатизиран руснак, и за Горещата супа — Хан Цу — толкова фанатизиран китаец, че и двамата бяха помогнали с готовност на Ахил, когато ги заблуждаваше, че работи за каузата на техните нации.
— И никой не ни се доверява напълно — отбеляза Бийн, — защото знаят, че нашата истинска родина е горе в космоса. Най-силната ни преданост е към нашите другари-войници.
— Или към нас самите — допълни Петра при спомена за Ахил.
— Но аз никога не съм се преструвал, че е другояче — обади се Бийн. Очевидно мислеше, че тя има предвид него.
— Ти си така горд със егоцентричността си — въздъхна Петра. — А сам знаеш, че не си егоист.
Той само се засмя на думите й и те продължиха пътя си.
Семейства, бизнесмени, старци и млади влюбени — всички се разхождаха из парка в този необичайно слънчев есенен следобед, а на концертния подиум някакъв пианист свиреше произведение на Шопен. Както се разхождаха, Петра се протегна дръзко и хвана Бийн за ръката, сякаш те също бяха влюбени или поне приятели, на които им харесва да бъдат достатъчно близо един до друг, за да се докосват. За нейна изненада, той не отдръпна ръката си. Всъщност даже стисна нейната в отговор. Но ако тя таеше надежда, че е способен на романтика, Бийн мигновено я прогони.