Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
Когато Граф пристигна, за да изтегли хората си от Рибейрау Прету, тя бе изчезнала. Вирломи така и не чу предложението да мине под закрилата на Министерството на колонизацията. Но не би го приела, дори да го беше чула.
В действителност имаше едно-единствено място, където да бъде. Мястото, за което жадуваше месеци наред. Хегемонията водеше борба срещу Китай отвън, но това нямаше смисъл според нея. И така, тя щеше да замине за Индия, за да върши каквото може от сърцето на родината си.
От Бразилия до Индонезия, където тя се свърза с индийски емигранти и получи нова самоличност и шриланкеки документи, а после до самата Шри Ланка, където убеди капитана на един рибарски кораб да я свали на югоизточния бряг на Индия, пътят й беше сравнително лесен. Китайците просто не разполагаха с достатъчно голям флот, за да патрулират по бреговете на Индия, ето защо пресичането на границата бе безпроблемно в двете посоки.
Вирломи бе от дравидианско потекло, с по-мургава кожа от арианите на север, ето защо се вписа добре в тази провинция. Носеше прости евтини дрехи като всеки друг, но ги поддържаше чисти, за да не прилича на скитница или просякиня. На практика обаче беше просякиня, защото не разполагаше с огромни запаси от пари, а и те бездруго не биха й помогнали. В големите индийски градове съществуваха милиони връзки към мрежите, хиляди будки, където имаше достъп до банкови сметки. Но в провинцията, в селата — с други думи, в Индия — такива неща бяха рядкост. А и простовата на вид девойка, която тегли пари, би привлякла внимание и скоро китайските войници щяха да я хванат, за да й задават купища въпроси.
Ето защо отиваше до кладенеца или пазара на всяко село, в което влизаше, завързваше разговор с други жени и скоро се сприятеляваше с тях. В градовете се пазеше от колаборационисти и информатори, но свободно се доверяваше на обикновените хора, защото те не знаеха нищо от стратегическа важност, следователно китайците не си правеха труда да ги подкупват.
За нейна изненада индийците не изпитваха омраза към китайците, както очакваше Вирломи. Поне тук, в южната част на Индия, китайците не се интересуваха от обикновените хора, за разлика от жестокото им управление в Тибет, където се опитваха да заличат националната идентичност на местното население и преследванията бяха достигнали и до най-ниското стъпало в обществото. Просто Индия беше твърде голяма, за да бъде асимилирана наведнъж. И китайците, подобно на британците преди тях, бяха открили, че Индия се управлява по-лесно, когато владееш бюрократичната класа и оставиш народа на спокойствие.
В рамките на няколко дни Вирломи стигна до заключението, че точно това положение тя трябва да промени.
В Тайланд, в Бирма и във Виетнам китайците се справяха безмилостно с бунтовническите групи, а партизанската война все още продължаваше. Индия обаче бездействаше, сякаш хората не ги бе грижа кой ги управлява. Разбира се, на практика в Индия китайците бяха по-безмилостни, отколкото където и да е другаде, но тъй като всички жертви бяха от градския елит, селските области се оплакваха предимно от обичайните проблеми — продажното правителство, непостоянното време, несигурните пазари, тежката работа и ниските възнаграждения.
Разбира се, имаше партизани и бунтовници, а хората не ги предаваха. Но също и не се присъединяваха към тях, нито ги изхранваха доброволно с оскъдните си хранителни запаси. Така бунтовниците оставаха боязливи и неефективни. А онези, които прибягваха до кражби, откриваха, че хората мигновено се настройват враждебно към тях и незабавно ги предават на китайците.
Не съществуваше никаква солидарност. Както и преди завоевателите властваха в Индия, защото повечето индийци не знаеха какво означава да живееш в „Индия“. Те си мислеха, че живеят в това или в онова село и малко ги беше грижа за големите конфликти в градовете.
„Аз нямам армия — мислеше си Вирломи, — но аз нямах никаква армия и когато бягах от Хайдарабад, за да се спася от Ахил и да се отправя на изток. Нямах никакъв план, освен да кажа на приятелите на Петра къде се намира тя. Въпреки това открих място, което ми предложи една възможност. Аз я видях, използвах я и спечелих. Това ще е планът ми и сега: да наблюдавам, да отбелязвам, да действам.“
Тя бродеше дни, седмици наред, наблюдаваше всичко и обичаше хората във всяко село, в което спираше, защото до един бяха мили с една чужденка и великодушно споделяха с нея малкото, което притежаваха.
„Как да заговорнича, когато това ще доведе войната пред домовете им и ще съсипе живота им? Не е ли достатъчно, че са доволни? Ако китайците могат да ги оставят на спокойствие, защо да не мога и аз?“