Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
Докато чакаше реда си, тя разговаря с другите жени и с няколко мъже, които бяха дошли, за да си налеят вода за деня.
— Добавих камъни на вашата стена — каза след известно време.
— Каква стена?
— Напряко на пътя — отвърна тя.
— Кой би построил стена напряко на пътя? — учудиха се жените.
— Подобна е на тези, които съм виждала в други градове. Не е истинска стена, а просто редица от камъни. Не я ли видяхте?
— Аз видях теб да слагаш камъни на пътя. Знаеш ли колко трудно се поддържа чист? — ядоса се един от мъжете.
— Разбира се. Трябва да го поддържате чист навсякъде другаде — поясни Вирломи, — за да си личи къде е стената.
Говореше му така, сякаш очакваше той да знае за какво става въпрос.
— Стените не пускат да се влезе отвън — отбеляза, една жена. — Или не позволяват да се излезе навън. Пътищата позволяват преминаването. Ако изградите страна напряко, това вече не е път.
— Да, вие поне разбирате — усмихна й се Вирломи, макар да знаеше, че жената не е разбрала нищо. Самата Вирломи едва разбираше, но вече усещаше, че постъпва правилно — на подсъзнателно равнище хората щяха да я послушат.
— Наистина ли? — попита жената.
Вирломи огледа останалите.
— Точно това ми казаха в другите градове, които имат стена — обясни тя. — Това е Великата индийска стена. Твърде е закъсняла, за да не пуска вътре варварските нашественици, но във всяко село хората пускат камъни, по един или два наведнъж, за да изграждат стената, която казва: „Ние не ви искаме тук. Тази земя е наша. Ние сме свободни, защото все още можем да изградим наша стена.“
— Но… тя е само от няколко камъка! — извика разгневеният мъж, който я бе видял да хвърля камъни. — Аз изритах няколко от пътя си, но дори да не бях, стената не би спряла и буболечка, да не говорим за китайските камиони!
— Нито стената — усмихна се пак Вирломи, — нито камъните са важни, а онзи, който ги е пуснал, който я е построил и защо. Това е послание. Това е… това е новото знаме на Индия.
За миг прочете разбиране в очите на хората.
— Кой може да построи такава стена? — попита една от жените.
— Вие няма ли да се присъедините към изграждането й? Тя се строи камък по камък. Всеки път когато минавате, носите по един камък и го пускате там. — Тя вече пълнеше своите стомни. — Преди да занеса обратно стомните, ще взема по един малък камък във всяка ръка. Щом мина през стената, ще пусна камъните. Така съм виждала да правят в други села със стени.
— В кои други села? — попита мъжът.
— Не си спомням имената им. Само зная, че имат Индийски стени. Но виждам, че никой от вас не знае за това. В края на краищата може би някое дете си е правило шега, а не стена.
— Не — обади се една от жените. — Аз и преди съм виждала хора да добавят камъни към нея. — Тя кимна категорично.
Въпреки че Вирломи бе издигнала стената едва тази сутрин и никой освен нея никога не бе добавял нищо до която и да е друга, тя разбра защо жената лъже. Тя искаше да бъде част от това. Тя искаше да помогне за създаването на новото знаме на Индия.
— А може ли жени да участват? — попита колебливо друга индийка.
— О, разбира се — увери я Вирломи. — Мъжете са бойци. Стените се строят от жени.
Вирломи взе своите камъни и ги хвана между дланите си и дръжките на стомните. Не се обърна, за да види дали някой от останалите също е взел камъни. Тя знаеше, по стъпките им, че много от тях — може би всички — я бяха последвали, но не се обърна, за да провери. Когато стигна до останките от стената, не се опита да върне никой от камъните, изритани от мъжа. Вместо това просто пусна своите два камъка в най-голямата празнина в редицата. После продължи без да поглежда назад.
Скоро чу как няколко камъка тупнаха на прашния път.
Тя си измисли повод още два пъти през деня да се върне за вода и всеки път откриваше на кладенеца повече жени и минаваше през същата малка драма.
На следващия ден, когато напусна градчето, забеляза, че стената вече не представлява няколко камъка, образуващи накъсана редица. Стената прекосяваше пътя плътно от край до край и на места бе висока две педи. Хората я прекрачваха вместо да я заобикалят, но не я разбутваха, а при преминаването си повечето от тях пускаха по един или два камъка.
Тя ходеше от село на село и всеки път се преструваше, че само предава обичай, който е виждала на други места. На няколко места разгневени мъже отстраняваха камъните — твърде горди бяха с добре поддържания си път, за да схванат гледната точка на Вирломи. На тези места тя не правеше стена, а купчина от камъни от двете страни на пътя. Скоро след това жените от селото започваха да добавят камъни към нейните купчини и те нарастваха до значителни размери. Стеснявайки пътя, камъните бяха твърде многобройни, за да бъдат отстранени от него. Накрая те също щяха да образуват стени.