Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)
- Автор: Кан Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)». Краткое содержание книги:
В същото време Уили беше обзета от чувство на огромно облекчение. Макар и в неизвестен никому пущинак, тя беше жива! А на няколко пъти през изминалата нощ можеше да бъде и мъртва в също такъв неизвестен никому пущинак, нали? Не, много по-добре е да си жив! Босите й нозе долавяха топлината на камъните по пътечката, яркото слънце огряваше лицето й. Усещаше живота с всяка фибра на умореното си тяло. Изведнъж огладня.
Дали в кожената чанта на Инди няма нещо за ядене, запита се тя и ускори крачка да го настигне. Когато се изравни с него, разбра, че той вече разговаря с шамана.
Всъщност говореше старецът:
— Мама окей енакан бала, гена хитую.
Индиана не беше напълно запознат с този диалект, но все пак схвана смисъла.
— Очаквах ви — казваше шаманът. — Видях го насън. Видях как от небето пада аероплан и се разбива край реката. Видях го насън.
Старецът продължи да повтаря в унес тези думи.
Уили го послуша известно време, после попита:
— Какво казва?
— Очаквали са ни — обясни Инди с малко озадачена физиономия.
— Как така? Какво искаш да кажеш?
— Старецът ни е видял насън.
— Сън, глупости! — намръщи се тя. — По-скоро е било кошмар!
Инди й хвърли бегъл поглед и сви рамене.
— Казва, че са чакали край реката да падне самолетът — поясни той.
Колко странно! Уили тръсна глава и промълви:
— Но къде се намирам? Нима сънувам?
Индиана й се усмихна. Актриса, какво да я правиш? Знаеше толкова, колкото и тя, тъй че беше безсмислено да се впускат в догадки. Продължи да крачи мълчаливо, но Уили не преставаше.
— Сън значи — повтори тя. — Добре де, а как свършва този сън? Как ще се измъкнем оттук, кога ще хапнем нещо? Умирам от глад.
Каменистата настилка на пътеката отстъпи място на глината. Скоро глината се превърна в тънък слой прах, под който се подаваше напукана суха земя. Вятърът ги обви в топли облаци кафеникава пушилка и след миг те зърнаха селцето, сгушено в подножието на голите хълмове.
Майпурско селце, безплодно и прокълнато като почвата наоколо.
Вървяха по неравния път, който се виеше през селището. Навсякъде цареше разруха. Събрани на групички по трима-четирима, окаяните жители гледаха равнодушно пристигащите чужденци.
Жените теглеха кофите си от пресъхналите кладенци, но в тях имаше само пясък. Мършави кучета обикаляха край колиби от ронеща се глина, заградени с кални плетове. Търпеливи лешояди бяха накацали по малкото хилави дръвчета наоколо. Това селище беше поразено от сушата, то умираше.
Индиана видя, че тук-там жителите сочат към Дребосъка и поклащат глави. Няколко кльощави, изнурени жени дори се разридаха, но в очите им нямаше сълзи — твърде скъпоценна бе за телата им всяка капчица влага. Инди придърпа Дребосъка по-близо да себе си, притеснен от странното поведение на тези хора. Ала в един миг всичко му стана ясно — в селцето нямаше нито едно дете.
Дребосъка също забеляза втренчените погледи. Беше уплашен от необичайното внимание, което му оказваха местните жители, а същевременно се безпокоеше и за сигурността на Инди. Та нали той беше телохранителят му! Залепи се за своя приятел, че да го държи под око сред тая вторачена в самия него подозрителна пасмина.
Поканиха ги да влязат в малка каменна постройка, където на пода бяха хвърлени три сламеника. Нямаше прозорци и вероятно поради това вътре беше по-хладно.
— Починете си — рече шаманът. — Пътуването ви е изморило. После ще хапнем и ще си поговорим. А сега трябва да спите.
След тези думи старецът се обърна и излезе.
— Но аз умирам от глад — възропта Уили.
— Представи си, че пред теб има чиния с агнешки котлети — предложи й Индиана и се отпусна на един от сламениците.
Въображението им вероятно проработи, тъй като не след дълго и тримата потънаха в дълбок сън.
Черни буреносни облаци закриха кървавочервените лъчи на залязващото слънце.
Индиана, Уили и Дребосъка седяха напрегнато на ръбовете на паянтови столове. Намираха се в нещо като хижа с дебел сламен покрив, но без стени. Покривът се подпираше на каменни колони и колибата приличаше на градинска беседка, на кът за прохлада. Ала тук съвсем не бе прохладно. На пръстения под бяха насядали пет-шест възрастни мъже и жени. Сред тях се отличаваше побелялата глава на старейшината, върху чието набраздено лице бяха изписани всички мъки и неволи на селцето.
Старейшината се размърда и заповяда нещо. В колибата влязоха три жени и поставиха дървени купи в краката на пришълците. Възрастните хора наоколо не получиха нищо.
— Предполагам, че това ще е вечерята — облиза се У или.
— Естудей, естудей — проговори Инди, обръщайки се към жените. — Благодаря ви.