Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
Асмо остана като замаян. Какво беше това? Психиатрична клиника? Но как бе възможно да разрешават на пациентите на болница за душевно болни да вилнеят публично. А ако не бяха луди, какво означаваше всичко това?
Бавно се обърна и влезе в къщата. Зад него вратите безшумно се затвориха.
Йона стоеше в преддверието и разговаряше с небесносин зермат. Тупурдията на терасата, изглежда, не й бе направила никакво впечатление.
Зерматът в къса туника и сандали с навити нагоре каишки, по подобие на римските домашни роби, пристъпи към него.
— Добре дошъл, минхер Асмо. Желая много любов! — Той се поклони тържествено. — Мога ли да ви отведа в салона?
Асмо, все още замаян, погледна въпросително към Йона.
— Това е Ник — каза тя. — Спокойно можеш да му се довериш, той ще изпълни всяко твое желание. Аз ще се върна веднага, а до тогава — разположи се удобно.
Салонът се състоеше от две големи, допрени в тъп ъгъл помещения. Ник извади от бара чаши и обвита в обръч бутилка и ги донесе на масата.
— Искате ли да пийнете нещо, минхер?
Асмо поклати отрицателно глава. Все още не можеше да отрони дума. Ник върна бутилката обратно и изчезна.
По стените на стаята флуоресцираха цветни квадрати, асиметрични светлинни тела излъчваха смесена светлина. Отражението й играеше по тапицираната мебел от прозрачна кристална материя. Огромен стъклен аквариум във форма на тръба, пълен с риби, раковини и актинии, се издигаше сред помещението.
Прозвуча музика, стените се плъзнаха встрани, появи се Йона. Тя бе облечена в кимоно, което стигаше до земята.
— Защо стоиш прав, скъпи? Моля те, седни.
Тя взе ръката му, целуна я и го притегли на широка кушетка, над която бяло дърво скланяше натежали от цвят клони.
Неизвестно откъде отново се появи Ник, наля от стегнатата в обръч бутилка и подаде на всеки по чаша. Питието ухаеше на портокал, вкусът му бе остър и едновременно сладникав. Асмо не го хареса и го остави.
Йона се доближи до него, усмихнато пое ръката му и го попита:
— Защо не ме целунеш?
Той търсеше думи да й обясни това, което усещаше, но не беше сигурен дали щеше да го разбере. Сам не се разбираше напълно. По-рано тя повече изчакваше, по-малко предизвикваше. Това ли бе, което сега го възпираше? Глупости! Или може би инцидентът на терасата на покрива го бе накарал да изтрезнее? Не можеше да си отговори. Но във всеки случай настроението му бе развалено, въпреки че само преди малко бе изпълнен с радостно очакване.
Йона се усмихваше, смутеното му мълчание като че ли я забавляваше.
— Ако искаш, да погледаме малко?
Тя щракна с пръсти. Диванът, заедно с масата и с цъфналото дърво, се завъртя около оста си. Той видя, че една от стените на стаята представляваше матирана плоскост.
Повърхността й се превърна в развълнувано море. Предната част на каравелата бавно се носеше, прокарвайки бразда и оставяйки зад себе си пяна. Раираните й платна се издуваха от вятъра. На горната палуба зад дървени съоръжения беше клекнала банда живописни фигури, въоръжени до зъби със саби, пищови и абордажни куки. С тропот се разтвориха люкове, топовни гърла излязоха напред, пронизвайки въздуха с пушек и огън.
Картината бе толкова осезаема, че Асмо помисли, че се намира насред корабната палуба. Усещаше мириса на морето и горещия барутен дим.
Йона натисна бутона на командното табло, което се намираше до дивана.
Картината се смени, появи се процесия пеещи момчета с лица на клоуни и неестествено високи гласове. Държаха в ръце изпускащ искри бенгалски огън и книжни картинки на идоли.
Ново натискане върху бутона — нова картина: скиори профучаваха като вихър, на гърбовете им — плоски раници, от които назад се виеха виолетови светлинни спирали.
Балет в облекло от блестящо сберо. Русите къдри на танцьорите и конските опашки на шлемовете се полюшваха в такт. Те по-скоро маршируваха, отколкото танцуваха. С точността на машина краката тропаха по пода.
Цветове, форми, линии се сменяха бързо, във вихрен шемет, съпроводени от гърмящи тимпани и атонални, скърцащи звуци, напомнящи драскане с нокти върху цинкова плоскост.
Асмо изкриви лице и запуши ушите си.
— Нервите ми не издържат! — изкрещя той. — Нямаш ли нещо спокойно?
Йона натисна бутона със смях.
— Но разбира се — каза тя. — Изглед от града. Появи се равнина в оранжев цвят, озарена от лунна светлина и заобиколена с планински вериги. Във въздуха се носеше нежно пеене, звучащо като шум от милион песъчинки, които вятърът вее по дюните. От време на време над равнината се извисяваха стълбове, оцветени в зелено, синьо, жълто, червено. Те се издигаха нагоре, величествено образуваха воал от облаци и после се разпадаха. Иззад планините на хоризонта изплува небесно тяло — петата луна, обградена от широк пръстен.