Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
Йона дръпна Асмо в кабина за двама души. Когато влязоха, вътрешността й засия в жълтеникава светлина. Седнаха.
— Нула три осем седем — каза Йона. — Гого! Капаците закриха отвора за качване. С леко свистене кабината се спусна надолу като асансьор, креслата се наклониха назад.
Внезапно чрез силно ускорение вертикалното движение премина в хоризонтално. За секунди свистенето нарасна до пронизително фучене. Нещо здраво ги притисна към седалките, след това натискът намаля, креслата се върнаха в първоначалното си положение, тишината се възстанови.
Йона дръпна един лост на облегалката на креслото и намали светлината.
— Какво беше това фучене?
— Аеродравликата на подземната транспортна система — каза Йона, завъртя седалката си и целуна Асмо по върха на носа. — Имай само търпение, ще научиш всичко.
Той я притегли и я взе в скута си.
— Нула три осем седем — прозвуча глас от високоговорителя.
Креслата се смъкнаха назад, хоризонталното движение на кабината рязко спря и тя се заиздига нагоре. Отворът се откри, креслата се изправиха. Асмо изнесе Йона и на площадката внимателно я постави на крака. По плъзгаща лента достигнаха залата и оттам по светещите стъпала се изкачиха горе.
Когато отново излязоха на открито, го лъхна дъхът на тропическа нощ. По небето трептяха звезди. Пред тях се възправяше тъмен планински масив и над котловината като лампиони висяха четири луни. Най-голямата бе червеникава. Ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да забележи, че около нея кръжеше малка — ябълковозелена. Луната в оранжев цвят току-що залязваше зад назъбения гребен на скалистите планини, а светлосинята се вдигаше неудържимо към зенита.
Нощта бе изпълнена с аромат на цветя, цвърчене на щурци и песни на птици. Йона бе хванала ръката на Асмо, облегнала глава на рамото му. Вървяха по път, чиято настилка от плочи бе мека като дебел килим. Над тях висяха гигантските луни, така близки, като че ли можеха да се докоснат.
— Отиваме ли някъде, Йона? Или просто се разхождаме?
— Водя те у нас.
Той, разбира се, прие поканата — нали в края на краищата това беше Йохана.
Но как стояха нещата с нея? Ако трябваше да й се вярва, те се познаваха само от няколко часа. Нима на тази планета от само себе си се разбира, че се приема през нощта в къщи всеки познат? Или тя правеше заради него изключение, защото го смяташе за безпомощен?
— Няма ли хотели? — попита той само за да види реакцията й.
— Това би било глупаво. Аз живея съвсем наблизо, само на няколко минути пеша оттук. И не бих искала да пренощувам в един от тези скучни апартаменти.
Асмо кимна. Очевидно тя бе твърдо решила да прекарат заедно нощта. Сърцето му заби по-силно.
Пред тях се възправи черна базалтова стена. Към вътрешността й водеше светещ тунел.
Два пъти се завъртяха с ветрилото от стъкло, което бавно се движеше около оста си, след това се озоваха в грамадно помещение. Наоколо профучаваха стъклени асансьори.
Дафотилите на групи се стичаха към входовете на подземната транспортна гара, излизаха от светещи тунели и асансьори от стъкло. Йона уверено си пробиваше път през тълпата. Влязоха в един от стъклените кафези. Йона назова едно число. С бързо темпо кафезът се заизкачва и само след секунди дафотилите долу изглеждаха дребни като мравки.
Асансьорът спря, откъм задната му страна се отвори врата. Излязоха навън, пред тях се откри нова улица. Сред тревни площи и градини се издигаха жилищни сгради, подобни на вили, с твърде смесена архитектура. Мостове и стълбища от стъкло, тераси, висящи на съвсем тънки, едва видими въжета, преминаваха в дървени балкони, барокови фасади и готически кули.
Асмо разглеждаше и се забавляваше със странните, понякога дори с хумористичен ефект сгради. След всичко, което досега бе разбрал за вкуса на дафотилите, тези смахнати постройки му се струваха съвсем в техен стил.
Йона го преведе през извит мост до къща с колони, построена сред водна повърхност. Когато стигнаха до входа, тя допря длан до светъл четириъгълник върху стената. Крилата на двойната врата полетяха встрани.
Тъкмо влизаха в кръгла зала от цветно стъкло, когато зад тях тишината бе нарушена от силна врява. Уплашен, Асмо погледна назад. На терасата върху покрива на съседната къща вратите се бяха отворили внезапно. Тълпа ревящи дафотили изскочиха на открито. Те тропаха ритмично с крака и пляскаха с ръце бедрата си. Повечето бяха почти голи, а останалите с крясък разкъсваха дрехите си и ги хвърляха във въздуха. Чу се камбанен звън, рязко прозвуча вик на избавление, ритмичното тропане с крака секна. Залитайки, всички се заблъскаха обратно към къщата, оставяйки след себе си лудешкия си кикот.